Дългият път надолу

Само че, след като те опандизят, ти не си добре приет от средната класа. Било каквото било, ти си вън. Не е нужно да искаш среща с шефката на сутрешния блок, за да й съобщиш, че си готов отново да заемеш мястото си пред камерата рано сутрин. Не можеш да почукаш на вратата на приятелите си и да им кажеш, че пак могат да подновят поканите си за обяд или вечеря. Дори не е нужно да съобщаваш на бившата си съпруга, че искаш да видиш децата. Едва ли госпожата на Големия Джо ще се опита да му откаже, когато пристигне да види малките, съмнявам се, че някое от приятелчетата му в кръчмата ще се отдели в ъгъла, за да шушука неодобрително. Обзалагам се, че ще го почерпят и дори ще му уредят мадам за през нощта. Много мислих по тези въпроси и накрая измислих нещо радикално във връзка с наказателните реформи. Стигнах до заключението, че никой, който изкарва повече от, да кажем, седемдесет и пет хиляди лири на година, не бива да ходи в затвора, защото наказанието винаги ще бъде много по-строго от престъплението му. Ще бъде достатъчно да започне да посещава терапевт или да дава пари за благотворителност, абе нещо такова.

По време на ваканцията с Пени, за пръв път осъзнах съвсем ясно колко е тежко положението ми, че то ще остане все така тежко. Вилата в края на пътя беше на хора, които познавахме и двамата, двойка, които си имаха своя продуцентска компания и в далечните щастливи времена ни бяха предложили работа и на двамата. Натъкнахме се на тях една вечер в местен бар и те се престориха, че не ни познават. Един ден в супера, жената дръпна Пени настрани, за да й обясни, че се притеснявала за дъщерята, тийнейджърка, доста посредствено и напълно незабележимо създание, което, честно казано, едва ли ще загуби девствеността си скоро, да не говорим, че от моя страна не я грози никаква опасност. Това бяха пълни глупости, разбира се, тя се притесняваше от близостта ми с дъщеря си толкова, колкото че ще й открадна портмонето. По този начин се опитваше да ми каже, както бяха сторили и много други, че вече нямам място в благословения Айлингтън, че ми е писано да обикалям кабелните телевизии чак до вечността.

Затова тази първа вечер в Тенерифе се почувствах потиснат. Тези хора не бяха за мен. Те просто разговаряха с мен, защото бяхме в едно положение, но това положение беше направо ужасно — като несигурна очукана лодка, която всеки момент можеше да се продъни и да потъне. Това бе лодка за езеро, с която се опитвахме да доплаваме до тъпия Тенерифе. Трябва да си пълен идиот, ако си въобразяваш, че ще издържи дълго.

Джес

Не бях виновна за всичко на следващия ден. Поемам част от вината, но щом нещо се скофти, става още по-зле, защото хората започват да преиграват, нали така? А според мен някои просто преиграха. Понеже баща ми е политик, все дудне за толерантността към хората от различни култури, а според мен стана така, че някои хора, с други думи Мартин, не проявиха толерантност към моята култура, която си е културата на пиене и друсане и яко чукане и не е като неговата култура. Все си мисля, че аз проявявам толерантност към неговата култура. Не му казвам да ходи да се натряска или да се надруса, нито пък да забие някое гадже. Така че би трябвало и той да уважава моята култура. Нямаше да настоява да ям свинско, ако бях еврейка, така че защо ми се бърка в другите неща?

Седем години делят първия албум на „Бийтълс“ от втория. Това е едно нищо, само седем години, а като си помислиш, и музиката им се е променила, и прическите им са други. Сега има банди, които седем години не можеш да ги мръднеш да направят абсолютно нищо. Както и да е, в края на тези седем години сигурно ще им писне да се гледат и всички разбират, че те се стремят към различни неща. Джон искал да е в чувал за умрели, или каквото там беше, а Пол искал да си стои във фермата, така че е безкрайно трудно да поддържаш една връзка, когато хората са толкова различни, а един от вас е в чувал. Ние дори не бяхме изкарали заедно седем седмици, но бяхме страшно различни, докато Джон и Пол поне са харесвали една и съща музика, ходили са в едно училище и така нататък. При нас нямаше такова нещо. Дори не бяхме от една и съща държава. Така донякъде не е чудно, че седемте ни години се побраха в три седмици.

Стана така, че закусихме заедно и се разбрахме всеки да прави каквото реши чак до вечерта. Тогава щяхме да се видим в бара на хотела, да пием по един коктейл и да отидем някъде да вечеряме. Двамата с Джейджей отидохме да поплуваме в басейна на хотела, а Морийн седна да ни наблюдава и тогава реших да се чупя нанякъде сама.

Бяхме в северната част на острова, мястото се казваше Пуерто де ла Крус, което е добре. Предишния път, когато бях идвала тук, бяхме в южната част, където направо можеш да луднеш, дори и Морийн, въпреки че се предполагаше, че ваканцията е в нейна чест, не че имах нещо против. Искаше ми се да си купя някоя цигарка, ама тук се оказа по-трудно, отколкото на юг и така се забърках в неприятностите, а пък Мартин прояви пълно неуважение.