Дългият път надолу

Не излизахме никъде първата вечер. Тогава всички бяхме щастливи, дори Джес. Хотелът беше хубав, чист и всеки от нас си имаше своя тоалетна и баня, нещо, което не очаквах. Когато отворих капаците на прозорците, слънцето нахлу в стаята като вода, пръснала стената на язовир, и едва не ме повали. За момент коленете ми се подкосиха и се наложи да се подпра на стената. И морето бе тук, но не онова ожесточено бурно море, което би приличало на светлината — то си стоеше притихнало, синьо и издаваше тихи мърморещи звуци.

Някои хора могат да го виждат когато им се прииска, мислех си аз, но след това престанах да мисля, защото тези неща ми пречеха да се съсредоточа над друго, което беше по-важно. Време бе да се почувствам благодарна, да престана да копнея да съм съпругата на съседа или да им завиждам за гледката към морето.

Хапнахме в ресторант на брега, недалече от хотела. Сервираха ми приятно парче риба, а мъжете хапнаха октопод и раци, само Джес си поръча хамбургер, а аз изпих цели три чаши вино. Няма да ви казвам кога за последен път се бях хранила на ресторант или бях пила вино с храната, защото се уча да не говоря за такива неща. Дори не се опитах да кажа на другите, защото така щях да създам нова тежест, а и това щеше да е повече, отколкото те можеха да понесат. Все едно, на тях им беше ясно, че е минала цяла вечност, откакто в ежедневието ми е имало някакво разнообразие. А пък при тях това бе нещо естествено.

Въпреки всичко, държа да го кажа, както ще да ви прозвучи: това бе най-вкусната вечеря в живота ми. Толкова ли е ужасно да си положително настроен?

Мартин

Първата вечер не беше чак толкова зле. Един-двама ме познаха, затова нахлупих бейзболната шапка на Джейджей над очите си и това ме потисна. Не съм от хората, които носят бейзболни шапки, да не говорим, че ненавиждам онези, които не си свалят шапките по време на вечеря. Ядохме що-годе прилична морска храна в капанче на брега, правено само за туристи, и единствената причина да не се оплаквам беше изражението върху лицето на Морийн: тя бе възхитена от затоплената в микровълнова печка риба и недостатъчно изстуденото вино, затова реших, че не е честно да й развалям удоволствието.

Морийн не бе ходила никога никъде, а аз се бях върнал от почивка само преди няколко месеца. След като излязох от затвора, двамата с Пени заминахме за няколко дни в Майорка. Отседнахме в частна вила близо до Дея и на мен това ми се сториха най-хубавите дни в живота ми, защото най-противните три месеца бяха приключили. Не беше точно така. Да описваш затвора като най-ужасните три месеца в живота е все едно да описваш тежка катастрофа с кола като най-ужасните десет секунди. Звучи логично и много подходящо, също така звучи много истинско. Само че не е вярно, защото най-ужасното е след това, когато се събудиш в болницата и научиш, че съпругата ти е мъртва, че са ти ампутирали краката, чак тогава идва най-лошото. Съзнавам, че това са доста мрачни мисли за минипочивката ни на приятния средиземноморски остров, но тъкмо на Майорка разбрах, че най-лошото все още не е свършило, че може никога да не свърши. Затворът беше огромно унижение, беше гадна работа, място, където затъпяваш, където душата ти се гърчи, ако това може да покаже какво чувствах. Знаете ли какво са „въпросчетата“? И аз не знаех, докато не настъпи първата ми нощ там. „Въпросчетата“ започват, когато надрусани психари започват да си подмятат въпроси през решетките, за да покажат какво биха направили участниците в играта с непопулярните и/или известни новопристигнали. През първата нощ ме подложиха на „въпросчетата“. Нямам намерение да изброявам всички смахнати предложения, но е достатъчно да ви кажа, че тази първа нощ не спах добре, че за пръв път се отдадох на доста жестоки фантазии за отмъщение. Съсредоточих се върху деня на освобождаването и въпреки че този ден ми донесе огромно облекчение, въпросното облекчение не продължи дълго.

Криминалните престъпници си лежат в затвора, но с всичкото ми уважение към питомците в крило В, аз не бях престъпник, не точно; бях водещ на телевизионно предаване, допуснал грешка, а парадоксът бе, че никога няма да излежа присъдата си. Това е въпрос на мнение, определящо се от средата, в която се движиш, затова нямаше смисъл да се преструвам, че всичко е свършило. Знаете ли, съкилийниците ми обикновено подновяваха и кражбите, и пласирането на наркотици, или каквито там простотии са вършили, преди някой да прекъсне кариерата им. Затворът нямаше да ги спре, нямаше да ги отдели нито от средата им, нито от професията им. Напротив, дори уважението към тях щеше да бъде по-голямо.