Дългият път надолу

Културната ни програма тежеше на моите рамене, защото нито един от останалите не беше наясно. Морийн ходеше в библиотеката за книги на всеки две седмици, но не четеше неща, за които можехме да говорим, нали разбирате за какво намеквам, освен ако не ви се слуша за медицинската сестра, която трябвало да избира дали да се омъжи за лошия богаташ, или — за добрия бедняк. И Мартин не беше луд фен на литературата. Каза, че в затвора бил чел доста, но това били главно биографии на хора, преодолели забележителни трудности, като Нелсън Мандела и разни такива. А пък според мен Нелсън Мандела едва ли щеше да погледне на Мартин Шарп като на брат по душа. Когато човек се вгледа в живота им, веднага става ясно, че са се озовали в затвора по различни причини. А пък Джес, направо няма да повярвате какво мисли тя за книгите. Обидна работа.

Тя, обаче, беше права за мен, почти. И как да не е? Целият ми живот беше преминал около хора, които не четат — родителите ми, сестра ми, повечето от бандата — та затова след известно време започваш да се обграждаш със защитни стени. Колко пъти трябва да те нарекат сбърканяк, преди да се пречупиш? Не че ми пука, когато ме наричат сбърканяк и разни подобни, при това все хора от бандата, нали разбирате, но за мен, като наречеш някого сбърканяк, значи си пада по момчета, не че си като Дон Делило — той е мъж, наистина, но аз харесвам книгите му, не задника му. Защо хората се шашкат толкова, когато четеш? Вярно, че не ми е до общуване, когато тръгнем на турне, обаче ако цъках някоя игра часове наред, направо можех да изперкам. В моята среда да гърмя по шибаните космически чудовища е похвално, докато да се забода над „Американски пасторал“23 не е.

Еди беше най-гаден. Все едно че бяхме женени, а като вземех някоя книга, бе моят начин да му покажа, че имам главоболие точно преди да си легнем. И също като в брака, колкото повече бяхме заедно, толкова по-зле ставаше. Сега, като си мисля за това, след като вече не сме заедно, с времето нещата се влошаваха. Съзнавахме, че няма да се задържим като банда, по всяка вероятност и като приятели, затова и двамата бяхме обзети от паника. А колкото повече аз четях, толкова повече се паникьосваше Еди, защото, струва ми се, имаше някаква тъпа идея, че четенето ще ме тласне към някоя нова работа. Да, като че ли така става в живота. „Ей, ти харесваш Ъпдайк? Трябва да си готин пич. Ето ти работа в рекламната ни агенция, дето ще ти носи по сто бона“. През всичките години заедно говорехме за общите ни неща, а чак през последните месеци започнахме да забелязваме различията и те разбиха сърцата ни.

Всичко това е досадно дългият начин да обясня защо изперках, докато слушах Джес. Бях оставил зад гърба си банда, съставена от неграмотни агресивни диваци, и нямах намерение да се включа в нова. Когато си нещастен, май всичко на този свят — и четенето, и яденето, и спането — крие в себе си по нещо, от което ставаш още по-нещастен.

Кой знае защо си мислех, че с музиката ще бъде по-лесно, което, като знаете, че съм музикант, изобщо не беше умно разсъждение. Инвестирал съм много в книгите, докато целият ми живот бе инвестиран в музиката. Мислех си, че не мога да сгафя с Ник Дрейк, особено в зала, пълна с хора, които си падат по блус. Ако не сте го слушали… Леле, мой човек, той като че ли е събрал цялата меланхолия на света, всичката мъка на преебаните мечти, от които си се отказал, изсипал е всичко това в една малка бутилка и я е запушил с тапа. А когато започне да свири и да пее, вади тапата и ти усещаш миризмата. Притиснат си на мястото си като от стена, издигната от шум, но не е така — всичко е тихо, мирно и не смееш дори да дишаш, да не би да изплашиш звуците. Слушахме го, когато бяхме у Морийн, защото в „Старбъкс“ не можем да си пускаме музика, обаче у Морийн чуваш дишането на Мати, което е като още един допълнителен шантав инструмент. Та аз си седях и мислех, че това ще промени живота на тези хора завинаги.

Накрая на първата песен Джес започна да прави гнусливи физиономии и да се криви.

— Това е пълна отврат — заяви тя. — Той е нещо като, не знам, поет, нещо такова. — Това трябваше да бъде обида: прекарвах дните си с някого, за когото поетите бяха форма на живот, намираща се в тънките черва.

— Нямам нито против — каза тогава Мартин. — Нямаше да си тръгна, ако свиреше в някой бар.

— Аз пък щях — тросна се Джес.

Чудех се дали ще бъде възможно да ги прасна едновременно, но се отказах, защото тогава всичко щеше да приключи прекалено бързо, а и без това всеки от нас криеше някаква болка. Искаше ми се да продължа да ги удрям дори след като са паднали, което можеше да стане само ако ги погна поотделно. Това е ярост, породена от музиката, която е също като яростта, обхванала уличните банди, само че в моята има справедлив гняв. Когато те обхване истерията на уличните банди, тогава една незначителна част от теб съзнава, че се държиш като кретен, обаче щом те завладее яростта на музиката, тогава се чувстваш така, все едно изпълняваш Божията воля, а Бог иска тези хора да бъдат поразени.