Дългият път надолу

Джейджей беше единственият, който реши, че книгата е великолепна, затова аз го нападнах, а той също ме нападна, защото не съм я била харесала. Реши, че било така, защото баща ми четял книги, и попита, затова ли съм такава инатлива тъпачка. На това не е трудно да се отговори, защото татко не чете книги, кофти работа, а и аз му го казах. След това продължих да се заяждам и го попитах дали при него проблемът не идва, защото не е ходил на училище. Затова ли му се струвало, че всички книги са велики, дори тези, които са пълен боклук. Просто някои хора са си такива. Не казват нищо за книгите, защото били книги, а книгите са, нали се сещате, като Господ. Както и да е, на него тези думи много не му харесаха, което означаваше, че съм боднала пръст право в раната. Той заяви, че му било ясно какво щяло да стане с литературния ни клуб, че аз съм щяла да го съсипя, че той бил глупак, задето очаквал да излезе нещо от цялата работа. Аз веднага заявих, че нямам намерение да съсипвам каквото и да е. Ако някоя книга е боклук, смятам да кажа, че е боклук и точка. Той пък каза, че съм щяла да твърдя, че всички книги са боклуци, защото съм била шибан опак човек, извинявай, Морийн. Аз бях сигурна, че той ще разправя за всичките, че са велики, защото той самият е боклук. Той настоя, че били велики и изброи хората, за които трябваше да говорим в клуба — Силвия Плат, Примо Леви, Хемингуей. Поисках да разбера какъв е смисълът да си имаме литературен клуб, ако предварително знаем, че всички са велики. Тук няма нищо интересно. И така той се зае да ми обяснява, че това не било музикална класация и не се налагало да гласуваме за най-доброто произведение. Всичките били добри и ако го приемем, щели сме да можем да обсъдим идеите им. Аз не можех да се съглася, че всички са велики. Напротив, тъкмо обратното. Джейджей много се върза и взе да става неприятно, тогава и Мартин се намеси и решихме да не обсъждаме повече книги, поне за известно време, което бе равносилно на завинаги. Тогава решихме да се прехвърлим на музикалните самоубийства. Морийн никога не беше чувала за Кърт Кобейн, направо да не повярваш.

Аз наистина мисля. Знам, че никой не го вярва, но наистина мисля. Просто начинът ми на мислене е различен от този на останалите. За да започна да мисля, трябва да се ядосам и може би дори да ме избие на насилие, с което започвам да дразня всички наоколо, но тогава става много зле. Както и да е, тази вечер, след като си легнах, се сетих за Джейджей, нали каза, че съм мразела книгите, защото татко ми четял. Аз му казах истината, че татко ми всъщност не чете, въпреки че заради работата си му се налага да чете.

Джен, обаче, четеше много. Тя обичаше книгите си, докато мен те ме плашат. Плашеха ме, още докато тя беше тук, а сега ме плашат още повече. Какво толкова има в тях? Какво е откривала в тях, когато се е чувствала нещастна и е нямало с кого да поговори — нито с приятели, нито със сестра, с никого? Станах от леглото и влязох в стаята й, която бе оставена същата като в деня, когато изчезна. (Хората често правят такива неща във филмите и ти си казваш, да бе, как ли пък не, все едно не ти трябва още една стая, която да използваш за гости или просто място, където да трупаш ненужни боклуци. И ето че ти влизаш и разбираш, че не можеш да преместиш нищо.) А тя има какво ли не: „Тайната история“, „Параграф 22“, „Да убиеш присмехулник“, „Спасителят в ръжта“, „Вино от глухарчета“, „Престъпление и наказание“ (истинско съвпадение, защото това бе една от книгите, които Джейджей настояваше да прочетем), „1984“, „Местата, на които да отидем, когато искаме да изчезнем“… Това последното беше шега.

Едва ли някога щях да стана запален читател на книги, защото тя бе умницата, не аз, но със сигурност щях да чета повече, ако не се отвратих от книгите, когато тя изчезна. Не за пръв път влизах в стаята й, нямаше да бъде и за последен и знаех, че книгите ще си стоят тук, ще ме наблюдават, а най-неприятното е, че една от тях можеше да ми помогне да разбера. Не че ще намеря някое изречение, което тя е подчертала, изречение, което да ми даде ключа за мястото, на което тя е отишла, въпреки че преди известно време търсих. Разрових ги всичките просто за да съм сигурна, че не е поставила удивителен знак край Уелс или не е оградила с кръгче Тексас. Имам предвид, че ако прочетях нещо, което тя е обичала, нещо, което е привлякло вниманието й през последните месеци тук, щях да си създам представа какво е била намислила. Дори нямам идея дали тези книги са сериозни или тъжни, или страшни. Сигурно си мислите, че ми се иска да открия тайната й, нали, предполага се, че съм я обичала много. Само че аз не мога да го направя. Просто не мога, защото съм твърде мързелива, прекалено глупава и не мога да направя дори усилие, защото има нещо, което ме спира. Книгите си стоят и ме гледат, ден след ден, докато не настъпи моментът, когато ще ги събера в чувал и ще ги изгоря.

Така че истината е, че хич ме няма в четенето.

Джейджей