Дългият път надолу

Както и да е, не дължа нищо на мама и тати. Мама го разбира. Много отдавна е престанала да очаква от мен каквото и да е. Още не може да се опомни заради Джен, мрази татко, отказала се е да се занимава с мен, така че витае в някакъв си неин свят. Затова пък татко си въобразява, че съм му длъжница, което е пълна смешка. Той, например, продължава да ми показва статиите, които разни типове пишат за него и разправят, че щял да се оттегли, защото дъщеря му била в такова състояние. Че това да не би да е моя работа? Та затова го попитах какво от това? Да се оттегли, ако иска. Ако не иска, да не се оттегля. Все ми е тая. Трябва да говори с консултант по въпросите на кариерата, не с дъщеря си.

Не че ни споменаваха във вестниците кой знае колко. Изкарахме още малко пари от едно ново дискусионно предаване по канал 5. Този път щяхме да се опитаме да се държим както подобава, ама мърлата, дето ни интервюираше, направо ми излази по нервичките, затова й заявих, че сме си измислили всичко, за да изкараме някоя и друга пара, а тя ни изгони, а тъпаците с промити мозъци в публиката ни освиркаха. И това беше краят. Вече никой не иска да говори с нас. Оставиха ни да се забавляваме сами. Не беше много трудно. Аз имам достатъчно идеи.

Например можем да се срещаме редовно, за да пием кафе, или у Морийн, или някъде в Айлингтън, стига да намерим кой да гледа Мати. Нямахме нищо против да харчим по малко от парите за детегледачки, или както там им се казва. Преструвахме се, че го правим с желание, за да може Морийн да си почине, но истина бе, че нямахме желание всеки път да ходим у тях. Не искам да я обидя, но Мати направо може да те скапе.

На Мартин, разбира се, моята идея никак не му допадна. Първо поиска да уточня какво означава това „редовно“, защото не искал да поема постоянен ангажимент. Аз веднага му натякнах, че няма нито деца, нито съпруга, нито гадже, нито работа, та затова му е трудно да намери време, а той разправя, че не ставало въпрос за намиране на време, а нещата опирали до избор, така че се наложи да му напомня, че сам се беше съгласил да участва в бандата. Той пък попита какво от това, а пък аз го попитах какъв тогава е бил смисълът да се съгласява и той отвърна, че нямало смисъл. Това му се стори смешно, защото аз бях казала почти същото, докато сме били на покрива на Нова година. Аз му заявих, че е значително по-възрастен от мен, че младият ми мозък още не е напълно оформен, а той ми каза да не му ги пробутвам такива.

След това пък не можахме да се разберем къде да се срещнем. Аз исках да отидем в „Старбъкс“, защото обичам капучино, но Джейджей каза, че не понасял такива натрапнически вериги, а пък Мартин бил чел в някакво напудрено списание за някакво суперско кафене между Есекс Роуд и Ъпър Стрийт, където си отглеждали собственото кафе, докато ти чакаш, абе нещо такова беше. За да не мрънка повече, се съгласихме да се срещнем там.

Както и да е, името бе сменено, а по всичко личеше, че и атмосферата не е каквато в началото. Суперското кафене не бе успяло да си извоюва място, така че вече не беше суперско. Едно време се е казвало „Трес Мариас“22, също като името на някакъв язовир в Бразилия, обаче собственикът решил, че името обърква хората, защото какво общо имала една Мери с кафето, да не говорим за три. А пък той не разполагал с нито една Мери. Затова сега се наричаше „Кептън Кофи“ и всички знаеха какво се предлага тук, но какво от това. Кафенето продължаваше да бъде празно, въпреки че вече нямаше класа като едно време.

Щом влязохме, собственикът в стара армейска униформа козирува и ни приветства с „Капитан Кафе на вашите услуги“. На мен ми се стори смешно, обаче Мартин призова Господ Бог и понечи да си тръгне, но Капитана не искаше да ни пусне, защото отчаяно копнееше за клиенти. Каза ни, че след като това е първото ни посещение, кафето ще бъде безплатно, можем да си изберем и торта, стига да искаме. Затова не си тръгнахме, но следващият проблем беше, че кафенето е много малко. Имаше само три маси и всяка маса бе на десетина сантиметра от бар плота, което означаваше, че Капитана ще се облегне и ще чува всяка наша дума.

След като всички знаеха кои сме и какво ни се е случило, предпочитахме да обсъдим личните си въпроси насаме и се чувствахме неловко, че той е застанал край нас.