Дългият път надолу

Заглавието във вестника на Линда — на първа страница бе над снимка, на която лежах проснат пред един нощен клуб — гръмко заявяваше „ГРЪМОВЕН ЗАЛП ПОРАЗИ ШАРП“. Статията не акцентираше, както бе обещала Линда, на красотата и тайнството на преживяното от нас горе на покрива. Напротив, тя бе предпочела да наблегне на неочакваната, справедлива и доста забавна лудост, поразила бивш водещ от телевизията. Журналистът в мен подозираше че тя много точно е напипала пулса на събитията.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Джес, когато ми се обади по телефона тази сутрин.

— Наподобява на една стара реклама на бира — обясних й аз. — „Пий «Залп», за да не те порази залп“.

— Че какво общо има бирата с това тук?

— Нищо. Просто името на бирата беше „Залп“, а пък моето име е „Шарп“ и се римуват, това е.

— Ясно. Не би ли трябвало да свързват ангелите с арфи?

— Да, ангелите свирят на арфи.

— Нали? Не трябваше ли да й кажем, че сме го видели да свири на арфа? Щеше да прозвучи по-убедително.

Опитах се да й обясня, че според мен, ако бяхме добавили и арфа към образа на ангел Мат Деймън, едва ли щеше да ни помогне да убедим хората в истината на думите ни.

— Това няма значение. Защо пишат само за теб? За нас изобщо не се споменава.

Тази сутрин ми се обадиха и други — Тео, например, който каза, че хората проявявали огромен интерес към цялата тази история и ме увери, че най-сетне съм му дал нещо, с което може да работи, стига да не се дърпам да говоря пред публика за този така личен момент на докосване с духовното. Звънна и Пени, която настояваше да се срещнем и да поговорим. Чух се и с дъщерите си.

От седмици не ми бе позволено да говоря с тях, обаче майчиният инстинкт на Синди й бе подсказал, че денят, в който пишат за „тати“ във вестниците как бил видял пратеник от Бога, е подходящ момент да възобнови контактите.

— Наистина ли видя ангел, татко?

— Не.

— Мама каза, че си видял.

— Не, не съм.

— А защо мама каза, че си видял?

— Трябва да я попиташ нея.

— Мамо, ти защо каза, че татко е видял ангел?

Зачаках търпеливо, докато проведат кратък разговор.

— Тя казва, че не е казала такова нещо. Разправя, че така пишело във вестника.

— Това беше майтап, сладурче. За да взема малко пари.

— А!

— За да мога да ти купя хубав подарък за рождения ден.

— Така ли? А защо ти дават пари, когато казваш, че си видял ангел?

— Ще ти разкажа някой друг път.

— О.

След това говорих със Синди, но разговорът ни не беше дълъг. През кратките минути успях да спомена два различни вида домашни животни.

Освен това ми се обади и шефът ми от „Фийт Ап“. Обаждаше ми се, за да ме уведоми, че съм уволнен.

— Ти се шегуваш.

— Ще ми се наистина да се шегувах, Шарпи. Само че ти не ми остави никаква друга възможност.

— И как стана така, би ли ми обяснил?

— Видя ли вестника тази сутрин?

— Това проблем ли е за теб?

— Изкарват те нещо като пълен хахавел, ако трябва да сме честни.

— Че това е безплатна реклама за канала.

— За мен това е отрицателна реклама.

— Искаш да ми кажеш, че вярваш на нещото, наречено отрицателна реклама?

— Как така?

— И без това не са чували достатъчно за нас. Не е ли така?

Последва дълго и предълго мълчание, докато аз чувах как чарковете в главата на Деклън се опитват да се наместят.

— Да, разбирам. Много хитро. Не бях мислил за това.

— Нямам намерение да ти се моля, Дек. Само че за мен това е доста извратено. Наемаш ме, когато никой друг не желаеше дори да чуе за мен. А пък ме уволняваш в момент, когато всички искат да разберат какво ми се е случило. За кои от водещите ти пишат ден след ден във вестниците?

— Правилно, правилно, абсолютно си прав. Разбирам всичко. Ясно ми е какво се опитваш да ми кажеш. Ако разбирам правилно, няма такова нещо като неблагоприятна реклама за един… един недостатъчно популярен кабелен канал.

Очевидно на мен не ми е по силите да представя нещата така елегантно. Да, накратко казано е точно така.

— Добре, Шарпи, убеди ме. Кого ще представиш днес следобед?

— Този следобед ли?

— Да. Днес е четвъртък.

— А-ха.

— Да не би да си забравил?

— Всъщност, май да, забравил съм.

— Значи нямаме никого.

— Предполагам, че ще успея да убедя Джейджей, Морийн и Джес да дойдат.

— Кои са тези хора?

— Останалите трима.

— Какви останали трима?

— Ти чел ли си материала във вестника?

— Само онова, дето си бил видял ангел.

— Те бяха горе с мен.

— Къде горе?

— Деклън, цялата работа с ангела тръгна от момента, когато се качих на сградата с намерението да се самоубия. Там се натъкнах на останалите трима, те също бяха на покрива и имаха намерение да направят същото. И тогава… Абе накратко, ангелът ни каза да слезем долу.

— Мамка му.

— Именно.

— И ти можеш да ги доведеш?

— Почти съм сигурен.

— Боже Господи! Колко ще ни струва, как мислиш?

— Триста кинта за тримата, може би. Плюс разходите. Едната е… Тя е самотен родител и някой трябва да й гледа детето.

— Давай, не чакай. Мамка му. Абе, майната им на разходите.

— Ти си мой човек, Дек.

— Идеята ти е добра. Доволен съм. Старият Деклън все още следи пулса на нещата, нали така?

— Абсолютно. Ти си хрътка, когато стане въпрос за сензации. Ти си Баскервилското куче Деклън.