Дългият път надолу

Мартин предложи да си изпием кафето и да си ходим. Капитан Кафе веднага попита този път какъв бил проблемът, затова му обясних, че искаме да си поговорим насаме, а той отвърна, че ни разбирал, затова щял да излезе навън, докато приключим. Опитах се да му обясня, че всичко, което ще обсъждаме, е лично, поради причини, които не мога да му обясня. Той веднага отвърна, че нямало значение, че ще чака отвън, освен ако не влезе някой друг. Така и направи, затова накрая започнахме да се събираме в „Старбъкс“. Беше направо невъзможно да се съсредоточим над нещастието си, след като този шантавел във войнишка униформа непрекъснато надзърташе през прозореца, за да провери дали не му крадем от бисквитите, по-точно бишкотите, както той ги наричаше. Хората ходят във вериги като „Старбъкс“ точно защото там е безлично, нали разбирате, накратко, има си места за всеки, нали. Щях да бъда напълно загубена, ако Джейджей и други като него си постигнеха своето и безличните места в света изчезнеха. Приятно ми е като знам, че има заведения като хамбари без прозорци, където на никого не му пука за теб. Трябва ти много самоувереност, за да влезеш в някое малко заведение с атмосфера и редовни посетители, в малки книжарнички и малки музикални магазини, малки ресторанти и кафенета. Най-добре се чувствам в огромният магазин на „Върджин“, в „Бордърс“, в „Старбъкс“ и в „Пица Експрес“, където никой не те знае коя си. Мама и татко все повтарят, че това били бездушни места, а пък аз веднага се сопвам, че точно това му е хубавото.

Литературната група беше идея на Джейджей. Той каза, че в Америка е често срещано явление. Хората четат някоя книга и после я обсъждат. Мартин каза, че и тук било вече на мода, но аз не бях чувала за подобно нещо, така че не е възможно да е на мода, иначе щях да съм прочела в „Дейзд енд Кънфюзд“. Въпросът е да говорим за Нещо Друго, за нещо различно, а не да се връщаме на стари неща и да обсъждаме кой се е държал като говедо и кой като пълен тъпак, което се превръщаше в обичайния начин, по който приключваха следобедите ни в „Старбъкс“. Решихме да четем книги, писани от хора, които са се самоубили. Те бяха наш тип хора, та затова си казахме, че би било хубаво да разберем какво става в главите им. Мартин бе уверен, че ще научим повече от хора, които не са се самоубили, че трябва да разберем защо е толкова по-хубаво да си жив, вместо да се хвърлиш от някоя сграда. Оказа се, че има безброй писатели, които не са се самоубили, а само трима или четирима бяха успели да свършат тази работа, затова се спряхме на по-лесния вариант и се заехме с по-малката задача. Гласувахме да използваме средствата, получени от медийните ни изяви, за да си купим книгите.

Както и да е, тази работа се оказа лесна. Мама му стара! Трябва да се пробвате да прочетете какви ги пишат тези типове, дето са се самоубили! Започнахме с Вирджиния Улф и аз прочетох само две страници от някаква книга за един фар, но това ми беше достатъчно, за да разбера защо се е самоубила: как няма да се самоубие, след като не е успявала да накара хората да я разберат. Достатъчно ти е да прочетеш само едно изречение, за да разбереш. Донякъде съм същата като нея, защото и аз страдам понякога, а грешките й са били публично достояние. До известна степен това е било добре, защото е оставила след себе си следи, благодарение на които хора като нас могат да се поучат от трудностите й, но пък късметът й е бил кофти работа. Като си помислите, това наистина е бил лош късмет, тъй като в онези дни всеки е можел да публикува книгата си, защото не е имало кой знае каква конкуренция. Така че направо влизаш в офиса на издателя и казваш, че искаш това и това да бъде публикувано, а те се съгласяват на мига. Докато сега започват да се ослушват, Боже, нямало да стане, тюхкат се те, никой нямало да ви разбере. Опитайте се да се запишете на гимнастика „Пилатес“ или на курс по салса.