Дългият път надолу

Отбих се по баровете, за да открия хора, които имат вид на продавачи на цигарки, и във втория бар се натъкнах на момиче, което беше съвсем като Джен. Не преувеличавам; когато тя ме погледна и не ме позна, реших, че се бъзика, но тогава забелязах, че очите й не са достатъчно големи, а косата й е изрусена. Джен никога не би се изрусила, колкото и да искаше да промени външния си вид. Както и да е, на момичето не му стана приятно, че я зяпам, затова се наложи да й кажа няколко думи, обаче тя беше англичанка и за нещастие разбра какво й говоря, затова ми отвърна подобаващо и оттам тръгна една… След като разменихме каквото трябваше или не трябваше, поканиха и двете ни да напуснем. Честно ще ви кажа, че вече бях обърнала няколко бакардита, въпреки че беше доста рано и ми се струва, че те ме правят агресивна, не че тя прие поканата ми да се сбием. И тогава всичко се стече както обикновено: братът на не-Джен, барът, онзи тип, парите, дрогата и няколко екстазита, някакви хора от място, наречено Нантуич, един хахавел, който се разбесня, а после ме оставиха аз да си беснея сама. Повръщах, спах на плажа, събудих се, пак се разбеснях и ме откараха в хотела с полицейска кола. Никога преди не бях срещала човек от Нантуич, а всичко стана през деня, иначе си беше като дива купонджийска нощ. Казах на полицая, че Морийн и Мартин са ми родители, а Мартин хич не се зарадва. Нямаше нужда той да се изнася от хотела обаче. Всичко можеше да провали.

На следващата сутрин се почувствах отвратително и то защото си бях легнала, без да хапна нищо, въпреки че съм сигурна, че не е от екстазитата, бакардитата и цигарките. Освен това ми беше тъпо. Имах гадното чувство, което винаги те потиска, когато разбереш, че не можеш да избягаш от това, което си, че не можеш да направиш нищо. Можеш да си фантазираш и да си измисляш, както аз направих с подобието на герой на Джейн Остин на Нова година, и така печелиш малко време. Само че е невъзможно да продължаваш дълго по този начин, а след това пак ти се драйфа пред някой скапан клуб и пак предлагаш на хората да се биеш с тях. Баща ми не може да се начуди защо съм си избрала такова държание, но истината е, че нямам друг избор и затова ми се иска да се самоубия. Когато се опитам да се замисля за живот, в който няма драйфане пред гнусни клубове, просто не мога да си го представя. Наистина не мога. Накратко казано, това е моят глас, това е моето тяло, това е моят живот. Джес Крайтън, това си е твоят живот, а някакви хора от Нантуич искат да говорят с теб.

Веднъж попитах татко какво би правил, ако не беше в политиката, а той каза, че пак би се занимавал с политика и го каза напълно сериозно. Поне така ми се стори. Искаше да ми подскаже, че какъвто и да стане, с каквато и работа да се захване, пак щеше да намери пътя назад, точно като котките, които намират стария си дом, след като са били преместени някъде другаде. Щеше да се включи или в някой местен съвет, или да раздава брошури, или нещо такова. Щеше да върши нещо, което да е част от неговия свят. Стори ми се малко тъжен, когато го каза, защото, както призна по-късно, това бе липса на въображение.

Същата бях и аз: страдам от липса на въображение. Можех да правя каквото искам, всеки ден от живота си, а това, което исках да направя, бе да се натрясквам и да си търся с кого да се сбия. Да ми обяснявате, че мога да постигна нещо, е все едно да отпушите ваната и да кажете на водата, че не може да изтече. Опитайте и сами ще видите какво ще стане.

Джейджей

Денят ми беше приятен. Сутринта четох „Спортсрайтър“24 край басейна и трябва да ви кажа, че книгата е страхотна. След това си поръчах сандвич, а после… Истината е, че реших, че е крайно време да дам отскок на либидото си, което бе на животоподдържащи системи и не даваше никакви признаци на живот през последните четири или пет месеца. Вие чели ли сте тази книга, дето пичът пишел с клепачите си? Трябвало да мига всеки път, когато някой му помагал да посочи правилната буква от азбуката. Това е истинска история. Както и да е, шибаното ми либидо нямаше да може да напише такава книга. Само че, докато си лежах край басейна по къси панталонки и слънцето затопляше части от тялото ми, които бяха замръзнали много отдавна и си стояха замръзнали, долових непогрешим признак на живот.