Дългото очакване

Тоя път бях улучил. Не беше заключена и едва ли е била отваряна всеки ден за последните пет години. Във въздуха се носеше мирис на застояло и от всяка моя стъпка се вдигаше прах от килима. Светлината от уличната лампа пред къщата хвърляше жълтеникаво сияние върху всичко в стаята и предметите оставяха слаби сенки по пода.

Имаше канапе, бюро, два метална шкафа с чекмеджета и сейф на стената, които навяваха мисли за човек превърнал стаята си в убежище. Бях длъжен да успея от пръв път. Втора възможност нямаше да ми се предостави. Лъчът от фенерче ме освети от мрака когато направих крачката към сейфа и на стената се открои гротескната ми сянка.

Малко остана да изпищя, завъртях се и застанах треперещ с всеки мускул на тялото си. Лъчът ме блъсна в очите, мина по лицето ми и тя произнесе:

— Знаех че ще дойдеш.

Едва имах глас да й кажа:

— Махнете това дяволско фенерче преди да са го видели.

Светлината угасна.

— Как разбрахте че съм тук?

— Усетих го, млади човече. От толкова време живея с мисълта за стъпките, които чувах над главата си толкова години, че сега не можех да сбъркам. Едно от предимствата на старостта бихте казали вие.

— Кой е долу?

— Двама мъже.

— ФБР?

— Единият. Другият е от щатската полиция. Не знаят, че сте тук.

Взех фенерчето от ръката й.

— Знаете ли комбинацията за сейфа?

— Не, само Боб я знаеше. Той никога не държеше такива неща на хартия и сейфът не е отварян от смъртта му досега. Тук никога не е било държано нещо ценно. Държеше всичките си лични документи в банков трезор.

— А тук какво съхраняваше?

— Само важните документи които носеше от работата си.

— Ще го отворя.

Потях се без да зная защо.

— Давайте. — произнесе тя много просто.

Мракът скри усмивката ми но не и късия ми смях.

— Вие сте много хладнокръвна жена. Аз съм обявен за убиец.

— За мен не е доказано… все още.

Смела жена. Съпругът й сигурно би се гордял с нея. Включих фенерчето като затулих лъча със шепа. Застанах пред сейфа, коленичих и го огледах добре. Посегнах към дръжката и забелязах под светлината как трепери ръката ми.

Всичко ми беше познато. Абсолютно всичко. Гледах отпред проклетия сейф и където и да ми паднеше погледа знаех наизуст разположението на всеки нит, на всеки детайл от съоръжението с което много отдавна бяхме неразделни приятели. Дишането ми така се участи че всяко вдишване и издишване ми причиняваше режеща болка. Като лавина се сипеха върху мен хиляди неща които ме сграбчваха където сварят като с клещи и пореха плътта ми.

Беше ми студено. Господи, колко ми беше студено! Миналото шестваше победоносно и избутваше настоящето и аз инстинктивно знаех къде трябва да гледам. Шайбата с циферблата върху сейфа беше лице което ми се хилеше подигравателно и аз осъзнавах че познавам не само този сейф, но и стотици други. Познавах всеки един от тях!

Сега вече се почувствувах спокоен. Бях човек с памет като на новороден. Пет години бях блъскал мозъка си в напразни опити да открия миналото си, и когато най-после започна да изплува пред мен, не го исках.

Знаех че тя ме наблюдава отзад. Ръката ми се върна върху шайбата и оставих тялото си да следва някакви тъмни инстинкти изострящи чувствителността на пръстите ми и които даряваха слуха ми с някакво свръхрецепторно възприятие. Проседях коленичил двайсет минути докато изследвах защитата на сейфа и работех с шайбата докато чуя това което ми беше нужно, завъртях дръжката и отворих вратата му.

На най-долния рафта лежеше вестник отпреди десет години. На другия имаше кутия с тютюн. Издърпах горното чекмедже и там видях един розов билет с номер от магазина на Филбърт.

Гърбът ме болеше страшно от това превиване. Изправих се, затворих вратата и пъхнах билета в джоба си. Мисис Миноу пое обратно фенерчето и видях лицето й. Изглеждаше щастлива.

— Намери ли нещо?

— Да. Искате ли да го видите?

— Добре ли ще е да го видя?

— Сега не. По-късно може би, но не сега.

— Задръжте го. — каза тя. — И ви желая успех.

— Благодаря.

Дочух я как изхлипа когато излизах от стаята, но не ме последва. Върнах се обратно по същия маршрут и се вмъкнах зад кормилото. Продължаваше да вали и панталоните ми бяха подгизнали от блъскането в мокрите храсти.

Но вече не ми беше студено. А точно обратното. Дяволски горещо.

Момъкът зад щанда изобщо не беше променил цвета на лицето си. Както го бях оставил мъртвешки бял така го и заварих. Устата му беше пресъхнала въпреки непрестанното облизване и стърготини от гума покриваха целия рафт. Той пое билета скри се между стелажите където го чух да издърпва някакви чекмеджета и после се върна с голям кафяв плик. Той ми го плъзна по рафта без да продума нищо, взе двата долара такса за услугата и ги чукна на касовия автомат зад него.

Много бавно се обърна към мен. Изчаках го да се завърти с лице към мен защото исках да види очите ми. Неговите станаха стъклени и той кимна без да пророни дума и аз излязох.

Подкарах по улицата и след малко спрях под една улична лампа. Отворих плика. Съдържаше два еднакви позитива и един негатив на фотостатирано писмо. Беше написано на ръка и адресирано до Робърт Миноу.

Съдържаше следния текст: