Дългото очакване

Улицата беше празна и аз се пъхнах зад кормилото на форда. Включих радиото докато карах към града и го оставих на местната радиостанция. Беше точно и половина и дежурният коментатор даваше обзора на последните новини за деня. За големи подробности нямаше време според думите но се постара накратко да запознае гражданите с факта, че Джон Макбрайд, също така Джордж Уилсън, все още не бил заловен и сновял из града. Правели се всички усилия да заловят пъкления злодей и от управата на града и лично от името на кмета бил отправен призив към всички почтени граждани на Линкасъл да подпомогнат търсенето. Последва моето описание което беше повече от добро и ме отказа от идеята да се размотавам из центъра с дрехите на гърба ми.

Понякога джебчията се чувствува в най-голяма безопасност под носа на полицая. Тогава никой не го подозира. Всички очакваха от мен да се крия, така че съвсем спокойно влязох в един текстилен магазин където след един бегъл поглед никой не ми обърна внимание. Бях оставил ризата и сакото в колата и влязох в магазина по фланелка с къси ръкави и поисках от продавачката зад щанда работна риза, 16 ръст, кожено яке 44 номер и чифт ръкавици. За да направя добро впечатление добавих и едни дънки.

Тя чукна сумата в касата, усмихна се и ми благодари, след което отново се зачете във вестника си. На първа страница отново бяха публикували моя снимка. В тоя брой беше по-малка от вчерашната. Преоблякох се в пробната на магазина, после хвърлих вързопа от стари дрехи отзад и потеглих към града.

Точно тогава видях Уенди. Излизаше от един фризьорски магазин на следващия ъгъл с пакет под мишница и се озърташе за автобус. Натиснах спирачката и изревах. Тя се затича през улицата и скочи до мен в колата.

— Значи ето къде си била цял ден!

Не исках да прозвучи укорително. Тя изглеждаше наранена и поклати глава.

— Отбих се само да си уговоря час. Тъкмо се прибирах.

Ако бях гледал малко по-внимателно щях да го видя. Корените на космите й бяха още чернееха дори и косата й да имаше вид на излязла току-що от фризура. Погледах още малко и се ухилих. Уенди си беше вълшебно парче. Потупах пакета.

— За мен ли е?

— За теб. — Тя отново направи оня трик с устата си и го разгърна. — Искаш ли да ти разкажа или да ти го изпея?

— Разкажи ми.

— Тъкър живее в голяма къща в предградията. Има бар в сутерена с игрална зала и стая с басейн. Зад къщата му има гараж за две коли с един чисто нов кадилак. Другата кола я използува когато ходи на работа.

— Настина вълшебно за човек със заплата на полицай.

— Той не е единственият. Повечето от полицаите си имат изнудвачески рекет като допълнителни приходи. Но Тъкър бие всички по мащабите.

— Със Серво ли е комбина?

Тя повдигна рамене.

— На времето Тъкър задлъжнял към един от босовете с няколко бона. Говорят че Серво му уредил дълга. Седем души ми казаха че са го виждали да проиграва хилядарки в една от кръчмите на града.

— Нещо друго. Винаги може да каже че ги е спечелил в някоя съседна кръчма.

Уенди се порови малко в листовете които бяха най-отгоре в снопа.

— Наел си е човек който да му изчислява данъците. Момчето говори искрено. Казва че Тъкър декларира всичко.

— Хитър е. Капоне трябваше да се поучи от него.

Тя притвори очи и се отпусна на седалката.

— Ходих да видя мисис Миноу. Миналия път тя не ни разказа всичко. Съпругът й успял да изправи няколко пъти Лени Серво пред съда.

— Това не е тайна. Четох го във вестниците.

— Най-важното не е публикувано. Боб Миноу е имал доказателства с които е бил в състояние да премахне рекета от града… или поне да пъхне Серво където му е мястото. И двата пъти през нощите точно срещу процеса някой се вмъквал с взлом в кабинета му, насилвал сейфа и отмъквал доказателствата.

— Тъкър. — казах аз. — Проклятие, само този кучи син е знаел как и е имал под ръка средствата.

Ударих с юмрук кормилото и изпсувах още веднъж за да ми олекне.

Гласът й прозвуча сякаш като от мъгла.

— Не Тъкър. — каза тя.

Втренчих се в нея.

— Кой?

Тя измъкна от пакета чисто нов плакат с моята снимка от онези които можете да видите на всички обществени места. Беше заградила с молив параграфа в който се казваше че съм търсен за касоразбивачество. За това си ме биваше.

А и неотдавна на масата с Логан се бях хвалил че няма сейф който да ми устои.

— Ти. — каза тя. Тонът беше мек но прозвуча като пистолетен изстрел.

Очите й бяха потъмнели от недоверие, но въпреки това търпеливо изчакваше моето обяснение.

Пропуснах го безгрижно край ушите си.

— Много нещо си свършила за един ден, миличко.

Тя се отдръпна сякаш бях замахнал да я ударя. В очите й внезапно бликнаха сълзи и аз пак се проклех с какво ли пак бях успял да я засегна.

— О, не ми се сърди. — казах й аз. Протегнах ръка и я прегърнах през шията, като зарових лице в косите й. Косата й ухаеше приятно. — Такъв съм си по рождение, Уенди. Нямам си добри маниери. А трябваше да ти благодаря.

Палецът ми повдигна брадичката й докато устата й се изравни с моята. Усетих как трепереха устните й, после ръката й обви врата ми и ме държа така докато привърших с извинението.