Дългото очакване

— Лени има лични сметки за уреждане. Знам всичко за това. Ходят слухове че си делил досега с него плячката, и щял да бъде много щастлив да те види зад решетките, защото тогава всичко щяло да остава само за него.

— Слухове. Не можеш да им запушиш на хората устата.

Тя кимна.

— Не си спрял да бъдеш фурор откакто си дошъл в града.

— Това ми остава, миличко. Смешното при слуховете е това, че винаги има нещо вярно в тях. Макар че трябва човек малко само да се замисли и да види колко наивно е всичко това.

— Как?

— Ако аз стоя зад Серво и ме пипнат, не е ли логично да предположи човек че ще поделя с Лени вината в същата пропорция, както и с парите?

Цигарата й леко провисна. Лицето й загуби предпазливото изражение и побеля.

— Кой си ти, човече?

Усмихнах й се и не отговорих. Вместо това казах:

— Преди време ми спомена за някаква снимка. Успя ли да я намериш?

Тя мълчаливо стана и излезе от стаята. След две минути се върна с парче набръчкана фотография което очевидно бе престояло в някакво забутано място доста дълго време. Подаде ми я и седна.

Беше очертала с молив въпросното момиче. Казваше се Харлан. Бях видял съвсем скоро нейна снимка. Беше сервитьорката от АВС Дайнър самоубила се от мъка по убитата си съквартирантка. Преди да дойде в Линкасъл беше участвувала в изнудвания в Ню Йорк. Беше лежала в затвора.

Сега вече ми беше ясно. Поне така си мислех.

Върнах снимката на Венера.

— Имаш ли нещо против да използувам телефона ти?

— Давай.

Картината изпъкваше все повече и първо избрах редакцията на Логан. Нямаше го. Уенди не се беше върнала и Ник го нямаше на гарата. Следващият номер беше на полицейското управление и някой се обади. Поисках Линдзи и ме свързаха с него.

— Капитан Линдзи слуша.

— Тук е Джони, приятел.

Дъхът му се усили в слушалката.

— Давай. — произнесе той през стиснатите си зъби.

— Какво стана с писмото?

— Нищо. Нещо не пасва. Намерих плика и това е всичко. Нищо друго.

— Там някъде трябва да е.

Гласът му беше дрезгаво стържене.

— Макбрайд, мисля че ми играеш номера, и ако е така, жив от града няма да излезеш.

— Днес излизах и вече се върнах, Линдзи. Сега ме слушай внимателно. Момичето на Серво е избягало и се крие някъде. Познаваш ли я?

— Да. Тройя Авалард. Защо?

— Тя е следващият номер в списъка на някой, Линдзи. Намери я. Мисля че тя е ключът. Разпространи го по твоите хора и виж какво можеш да направиш.

Той каза нещо мръсно полугласно.

— Предишната нощ ти ми даде отговорите, Макбрайд. Ще издам заповед, ами ако някой друг я отмени?

— Не те е страх, нали? — произнесох нехайно аз.

За момент от другата страна беше тихо и после отново се разнесе полугласна псувня.

— Ще я потърся. — каза той.

— Чудесно. А сега се обади в банката и провери дали не е изтеглила някаква голяма сума. Ще ти се обадя след няколко минути.

Затворих телефона, запалих от предишната угарка нова цигара и отидох до прозореца да хвърля бърз поглед на улицата. Зад форда имаше паркиран камион а зад него светлозелена лимузина. Раздавачът си подреждаше писмата докато се изкачваше по стъпалата на къщата срещу нас. Мина едно дете на велосипед. Дете в пуловер без ръкави тичаше по улицата и следеше номерата на къщите.

Оправих пердетата и се върнах при телефона. Линдзи беше проверил. Тройя Авалард изобщо не беше теглила пари. Така му беше казал касиерът който получил инструкции да се обади незабавно на Линдзи ако се появи Тройя.

Венера присъстваше тихо на всичко това, седнала в стола си и си играеше с пискюла на роклята си.

— Много си опасен, човече. Страшно много. Още малко и нещо ще стане, нали?

— Много скоро. Трябваше да се случи преди пет години. И щеше да стане, ако не бяха убили един човек на име Робърт Миноу. — Спрях и я изгледах. — Ще излизаш ли скоро?

— Никъде няма да ходя.

— Ами ако хората на Серво се върнат?

Тя се усмихна и посегна зад възглавниците. Ръката й извади пистолет с дълго дуло, който изобщо не приличаше на дамско оръжие. Човек спокойно можеше да си пъхне пръста в дулото му.

— Повече няма да ме безпокоят, човече. Никой вече няма да ме безпокои, даже и самият Серво.

— Откъде намери тая ютия?

— На съпруга ми е. Спомняш си когато ти казах че бившият ми съпруг беше полицай. Той ме научи как да го използувам.

— Какво стана с него?

Тя се изсмя рязко и късо.

— Застрелях го.

Пистолетът се върна зад възглавниците и тя ме проводи до вратата. Както вече ви казах беше почти както първия път. Пискюлът си висеше на мястото и аз го дръпнах.

Но тук вече пролича разликата. Роклята беше друга. Падна само връхната й част.

— Кожата ми си е пак същата за теб, нали? — запита ме тя.

Съгласих се с нея и затворих вратата докато си вдигне частта от тоалета.