Дългото очакване

Изкъпах се и изхвърлих последните останки от превръзките които ми придържаха разпрания скалп събран надзърнах и зад двете врати които излизаха от банята. Бях твърде уморен за да си играя на игри така че си избрах тази с аромат на соли за вана и пудра, захвърлих си дрехите на гърба на един стол и се пъхнах в кревата. Ако Уенди се опиташе да се вмъкне в онова другото легло щеше да открие че ме няма в моята половина и би трябвало да бъде достатъчно схватлива да разбере че няма полза да ме търси.

Чаршафите бяха приятно хладни за сгорещеното ми тяло, а възглавницата ми беше вълшебното килимче което ще ме отнесе в заспалия град. Затворих очи и стъпих върху него.

Песента изглежда че долиташе много отдалеч. Нямаше думи, а само напев съпроводен с ритъма на дълбоки гърлени звуци. Очите ми бавно се отвориха и се втренчиха в мрака, все още напоени със сън за да осъзная откъде идва песента.

И изведнъж мракът се разсея от нещо бяло и гъвкаво което се раздвижи из стаята. Това окончателно ме разсъни. Роклята й прошумоля над главата й и комбинезонът й изпука с искрите от статичното електричество когато смъкна и него. Напяването спря за секунда и аз очаквах да видя характерните движения които прави всяка жена когато си сваля сутиена. Излъгах се. Тя направи нещо с предната му част и го свали като потник. Последва шепота на коприната, почти недоловим тоя път, и тя захвърли последното прошепване върху креслото и се протегна с ръце прострени към тавана. Също като някой жрец на луната. Тялото й беше гол проблясък в мрака, поглъщащо бледата лунна светлина която се процеждаше през прозореца. Гърбът й бавно се изви напрягайки се и всички мускулчета по него изпъкнаха особено релефно. После внезапно се отпусна, прекара пръсти през косата си и се приближи до леглото, продължавайки да си тананика.

— Прекрасна си. — казах аз. — Ти си прекрасна.

Тя хлъцна и застина на място. Посегнах към ключа на лампата над леглото но преди пръстите ми да го докоснат ръката й сграбчи китката ми и я смъкна надолу.

— Нека сме на тъмно, Джони. — каза тя.

Устата й бавно се сведе над моята. Устните й бяха влажни и бавно се разтвориха. Топли. Усетих топлината им още преди да докоснат моите. Прокарах ръка по ханша й и тя отново потръпна сладостно издавайки ония животински гърлени звуци.

Очертанията на лицето и тялото й се размиваха в мрака, всичката й твърдост се стопи докато накрая остана нищо освен красотата й. И топлината. И пламенността. Жарка като жарава. Устата й гореща вендуза върху мен. Мракът ни обгърна като топло одеяло докато накрая не експлодира и ни остави уморени и долепени в разговор за утрешния ден.

Утре.

Когато щеше да направи нещо за мен.

Да научи всичко което е възможно за едно ченге на име Тъкър.

Глава единадесета

Когато се събудих Уенди я нямаше в леглото. На възглавницата беше останал отпечатък от главата й, а на рамото ми имаше следа от бузата й. Още усещах сладостния дъх който беше оставила след себе си.

Не ми допадна начина по който го беше направила. Не обичах да постъпват така към мен жените. Все още. В нея имаше нещо твърде различно от повечето жени, нещо прямо и честно. Нещо което караше един мъж да се усеща като останал без ръка след като тя си отидеше от живота му.

Изтръсках мислите от главата си и станах. На вратата на дрешника беше закрепила бележка която ми казваше да взема колата и че ще се видим вечерта, подписано с любов от Уенди. Беше оставила следи от начервените си устни.

След закуската изкарах колата от гаража, напълних я на най-близката бензиностанция и отворих пътната карта. Отбелязах пътя до столицата на щата, като избирах околни пътища в случай че ченгетата бяха направили засади по магистралите и поех по третокласния чакълен път.

Предимството му беше че поне е пуст. Поддържах скоростта на форда около седемдесетте, намалявах на завоите и компенсирах после на правите участъци. В единайсет без десет стигнах предградията на града.

Обществените сгради бяха скупчени в няколко много високи небостъргача които се извисяваха над цялата околност подобно на болен пръст. В задната час на комплекса беше разположен паркинга. Оставих колата в него, влязох в сградата и се зарових в указателя докато открия това което ми трябваше. Федералният ревизор. Канцелариите му бяха на четвъртия етаж.

Едно много високо и много слабо момиче се втренчи в мен през очилата си и ми предложи да седна, така че избърсах праха с носната си кърпичка от седалката и седнах. Това изобщо не й понрави и изсумтя. Всички столове бяха мръсни. Посетителите изглежда бяха по един и четвърт на шестмесечие. Телефонът на бюрото й иззвъня и след като отговори каза:

— Добре. Мистър Донахю ще ви приеме веднага. Влезнете, моля.

И пак изсумтя неодобрително. Тук не бяха приятелски настроени към посетителите като в Линкасъл.

Мистър Донахю просия при вида ми и ми подаде пухкавата си лапичка.

— Седнете, сър, седнете.