Дългото очакване

Тоя път му дадох десетачка. Сгъна я и я остави в дланта си.

— На кой етаж са парчетата?

— На горния. 7Е. Тая вечер са сами.

Върнах се обратно при асансьора и той ме качи обратно горе. На 7Е зачуках на вратата докато докато отвътре не ми се обадиха че нашите приятели вече идвали и щели да ми осигурят приятни занимания.

Брюнетката която отвори накрая вратата си беше наметнала само един възкъсичък и възтесен пеньоар. Тя ми се ухили изненадано и каза:

— Брей, виж кой е дошъл — нашият уморен приятел. Значи накрая се събуди. Хайде, влизай.

Беше едното от двете момичета които ми беше изпратил Джак в хотела.

— Не съм тръгнал на покупки, сладур. Сега имам нужда само от малко информация. Долу под вас живееше едно момиче… гаджето на Серво. Преди малко си е тръгнала.

Професионалната й усмивка се стопи.

— Е, и?

Професионално-женската солидарност взе връх у нея. Трябваше да разбия тая преграда и то бързо.

— Качила се е при вас и сте й услужили с рокля. Духнала е и искам да знам защо.

— Може да е решила да поразгледа града. Откъде да знам? Виж какво, приятел ако си тръгнеш…

— Детето е загазило с двата крака. Ако искате да влезе още правете си пас. Мога да го науча и от другаде, знаете го.

Това изобщо не й хареса. Захапа устни докато се мъчеше да съобрази. Накрая се реши може би защото защото й изглеждах достатъчно порядъчен.

— Беше много уплашена, затова.

— Серво?

— Не каза. Беше изпаднала в истерия и не можеше да говори. Поиска само малко дрехи. А ти знаеш ли каква е цялата работа?

— Не. Каза ли къде отива?

— Доколкото можах да разбера бягаше от града. Беше страшно уплашена от нещо и си помислихме че може би Серво е причината. Той умее да причинява болка без да оставя следи. Толкова е добър в това, че личи отдалеч.

— И само това?

За секунда отново захапа устната си.

— Не… не беше всичко. Бърбореше несвързано за нещо във вестника довечера. Казваше, че тя ще е следващата или нещо от този род. Бях прекалено заета за да й обърна внимание.

Обмислих чутото, после се пресегнах зад гърба и отворих вратата.

— Благодаря ти. Ще я намеря.

— И аз се надявам. Ако някой се заинтересува откъде е взела дрехи, не знаеш нищо нали?

— Бъди спокойна.

— Това побъркано копеле трепереше да я пусне сама. Държеше я като куче на въже.

— Но и така й харесваше, нали?

— По дяволите, защо не? Имаше всичко което искаше. Излизаше достатъчно често и непрекъснато повтаряше че догодина приключва. Всичко, което й беше на ума, се състоеше от малка къщичка в Калифорния. Нейна собствена.

— Не е лошо. — казах аз. — Още веднъж благодаря.

Открих наблизо щанд за вестници и си купих един Линкасъл Нюз. Спокойно можех да си допълня с него колекцията от изрезки. Портретът ми се мъдреше на първа страница съпроводен от историята на Джордж Уилсън, престъпникът-фурия, която гласеше че съм се чувствувал в Линкасъл като у дома си. Репортьорите сигурно бяха дишали във врата на Линдзи когато е получил анонимния сигнал и им е изпял всичко за да подпалят града. И накрая имаше нещо което беше наистина важно. ФБР също се интересували от Джордж Уилсън и го търсели.

Голям праз. Нали навих Линдзи да ми даде отсрочка? Чичо Сам да го духа.

Но най-интересния материал беше на втора страница в дъното. Представляваше малко правоъгълниче от ситен шрифт и даваше сбито подробностите около самоубийството на една жена рано привечер. Две деца я били видели как скочила в каменоломната и докато дойде бърза помощ, починала. Аутопсията показала че била пияна в момента на самоубийството и след обстойна проверка на последните й часове се оказало че направила голяма обиколка на кръчмите по магистралата. Отпечатъците й ги имало в местния здравен отдел и я идентифицирали като сервитьорка в АВС Дайнър. Причината за смъртта й били угризения на съвестта след убийството на съквартирантката й. Даваха името й — Айрийн Годфри, адреса й в хотел Борови Градини и това беше всички.

Това беше все едно да си закъснял за представление и да влезеш на средата на пиесата. Чудиш се как е започнала. Ако останеш до края може би ще разбереш за какво става дума. Но може и да не успееш. Съседът ти по седалка обаче е в салона от началото и може да ти обясни. Ако пожелае.

Сгънах вестника и го пъхнах под седалката. Ръката ми закачи студената дръжка на револвера който бях пъхнал преди време отдолу и го извадих, проверих го и го пъхнах обратно. Можеше да ми потрябва.

Пътят до автогарата ми отне двайсетина минути. Лампите по терминалите бяха угасени, но от страната на гарата видях две ръчни колички пълни с пощенски чували и багаж, което означаваше че чакат връзка. Паркирах, излязох от колата и закрачих към входа без да се показвам извън сенките.

Вътре на пейките спяха двама мъже. Пак имаше жена с плачещо бебе на ръце. Решетката на гишето за билети беше заключена отвътре, но успях да зърна Ник през пердето седнал на стола да прелиства някакви документи в чекмеджето.