Дългото очакване

Логан беше хванал с телбод изрезките от вестниците към листа хартия като беше подчертал две от заглавията. Същината беше в това че Харлан, Грейси, се обвиняваше в съучастничество в измама при която заможни хора, не от града, са били оскубвани до шушка. Беше обичайната история, дама и плейбой от малкия град сгащени в хотелска стая и впоследствие изнудвани. Никой от жертвите й не се осмелил да подаде оплакване срещу нея, но не станало нужно защото тя била от бъбривите и един буден областен прокурор извлякъл достатъчно признания от нея за да я прати на топло няколко години. Репортьорът който следял случая добавяше че сумата получена от жертвите й била далеч по-голяма от обявената от нея и че тя разполагала с един или двама съучастници които примамвали жертвите й. Все пак това не се потвърдило при следствието.

Добавена от Логан забележка твърдеше че тези са всичките Харлан до които е успял да се добере, и че ако е някакво географско понятие, ще е най-малко на хиляда мили от нас, а ако е лице, то Харлан, Грейси, е най-вероятната понеже е регистрирана с досие в полицията. Казваше че ще се опита да измъкне още данни от един източник в Ню Йорк на име Уитман и че ще ми даде още информация когато се видим.

Огледах отново списъка, като се ухилих на Харлан с авторското право върху сценичния си псевдоним, защото тя беше онази същата Харлан за която ми беше разказала Венера. Моята върлинеста любима не ме беше пратила за зелен хайвер. Пъхнах обратно в плика листовете, натъпках го в джоба си и глътнах остатъка от бирата си. Харлан се оказаха с лопата да ги ринеш но аз бях готов да дам всичките само да мога да разбера кой беше онзи който ме насочи първо към нея.

Нямах повече работа в Съркъс. Логан явно се зареждаше солидно някъде и трябваше да се добера до него докато все още беше способен да говори. Вероятно щеше да ми е бесен за поредния ми сблъсък с юнаците и ако се окажеше така, това щеше да бъде много лошо.

До единайсет и петнайсет успях да открия следите му в седем кръчми. В първата го придружавали двама мъже с които разговарял и пиел едновременно. Барманът ги видял да си водят бележки за нещо. Логан нямал щастлив вид. В следващите шест вече бил сам и от това което успях да разбера бил вече порядъчно насмукан и ставал груб.

Имаше една любопитна подробност. Никой от баровете по трасето му не принадлежеше на Бизнесасоциацията на Серво. Може би се дължеше на факта че не обичаше шумни места или пък беше нещо друго. Кръчмите бяха все още относително празни в очакване да поемат смяната от игралните домове с поизтънели джобове. Последното място беше една мижава кръчма на една странична улица с името Последната надежда. Барманът ми каза че Логан престоял десетина минути, разменил няколко приказки с две уличници, разговарял по телефона, пил още малко и си тръгнал. Къде е отишъл оттам не знаеше и не можеше да гадае.

Тук вече наистина вдигнах ръце. Логан можеше да почака. Момъкът си беше заслужил пиенето и може би на следващия ден щеше да се почувствува по-добре. Казах на бармана да ми донесе уиски и джинджър и седнах да наблюдавам как една червенокоса обработваше един доста несговорчив клиент.

Тъкмо започна да й се отваря парашута когато внезапно се отказа и седна на един по-отдалечен стол. Барманът погледна към вратата, по лицето му мина слаба гримаса и автоматично посегна към бутилката със скоч на рафта зад гърба му.

Момъкът който влезе беше на средна възраст, върлинест и с цивилни дрехи, но човек и от сто метра можеше да го познае че е полицай.

— Не пия, Барни. — каза той и извади снимка от джоба си, която плъзна по бара към него. — Да си го мяркал насам?

Барманът огледа снимката, прочете написаното под нея, и поклати глава.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Мярнеш ли го, веднага ни телефонирай, ясно?

— Да, знам.

— Окей. — Копоят пусна фотографията в джоба си.

— Нещо за пиене?

— Сега не. Може би като се върна.

Ченгето тръгна да излиза и спря като зърна червенокосата. Устата му се изкриви в мръсна усмивчица.

— Хелоу, Джинджър10.

Червенокосата не му отговори. Изгледа го бегло и се върна към питието си.

— Не си показвай носа по улиците. — каза той.

Червенокосата пламна, но се сдържа.

— Не може да изкараш някой долар без да си размърдаш задника, стражарю.

Усмивката му се изкриви още повече преди да излезе от кръчмата.

Погледнах към ръката си и видях колко силно бяха побелели пръстите ми стиснали чашата до счупване. Барманът също го видя но не каза нищо. Погледна лицето ми и мислено го сравни с образа от циркуляра на полицията „Търси се“ показан му от ченгето.

— Наистина ли се казваш Джордж Уилсън? — запита ме той.

Оставих му за бакшиш част от рестото.

— Възможно е приятел. Твърде е възможно. Благодаря ти.

— Няма защо да се тревожиш. Ако тоя тъп копой имаше очи и за нещо друго освен курвите щеше да те забележи веднага. Хич да не се надява на помощта ми. — Той се приведе доверително към мен. — Сърбал съм им веднъж попарата в кауша.