Дългото очакване

— Брей, Майк, хубаво, че те видях. Тук работя. Нямам постоянно място, работя навсякъде.

Думите струяха от устата му като вода от чешма.

— Къде отиваш?

— Е, бях се запътил към центъра, но мога да те откарам до някъде. Ти къде отиваш?

Бобо се почеса по главата.

— Чакай да помисля. Мисля че първо трябва да мина през центъра. Имам до оставя едно писмо на Канал Стрийт.

— Чудесно, тогава ще те оставя там.

Светофарът светна зелено и аз свърнах към Бродуей и после наляво. Бобо махаше на момичетата по улицата, но аз много добре знаех какво му е на душата.

— Да си чул още нещо за Калецки? — запитах го аз.

Той поклати глава.

— Не. Нещо му се е случило. Днес видях едни от момчетата, и той ми каза че вече не работи за него.

— А кръчмата на Големия Сам? Някакви вести оттам?

— Нищо. Откакто натупа ония двамата хвалипръцковци никой вече не говори с мен. Страх ги е че мога да ти се оплача. — Бобо се заля във весел смях. — Мислят че и аз съм като теб. Хазяйката ми научила за това и ми каза да съм стоял далеч от теб. Представяш ли си, Майк?

Представях си го.

— Да — казах аз. — Как е положението с пчелите?

— О, много, много добре. Намерих си и царица за кошера. Хей, я почакай, онова, дето тогава ми го каза, не е вярно. Царицата на кошера няма нужда от цар. Така пише в книгата.

— Ами тогава как ще получиш още пчели?

Въпросът ми го озадачи здраво.

— Ами май че снасят яйца, или нещо такова — избъбра той несигурно.

Канал Стрийт беше точно пред нас и пуснах Бобо да слезе като спряхме на червен светофар. Сбогува се набързо с мен и хукна по тротоара. Беше чудесно момче. Безвреден и невинен като ангелче.

— Добре ли си?

— Така… мисля. — Ръката й се плъзна по лицето и намери парче стъкло. — Кой… беше това, Джони?

— Някой, който толкова е полудял да ми види сметката, че не го е грижа колко хора още покрай мен ще си отидат за едното нищо. За никого вече не е здраввословно да е покрай мен, сладурче.

— Да, прав си.

Тя огледа дупките по стъклата с лице, побледняло от удивление, проумяваща колко близо е била до смъртта. Порови с трепереща ръка за цигари, запали две и пъхна едната в устата ми. Пое дълбоко дима в дробовете си и запита:

— Как така пропусна? Не разбирам.

— Ще ти обясня — казах й аз. — Педалът не прецени правилно разстоянието. Ако не се беше врязал в нас, аз по всяка вероятност щях да карам направо и щях да се нанижа на куршумите му. В едно съм сигурен — беше сам, затова ни мина от дясната страна, за да може да стреля свободно от седалката на шофьора вместо през другата врата. Само че плановете му се провалиха. Е, не можем да седим така. Да излезем за минутка.

След като слязохме и двамата, измъкнах манивелата изпод седалката и пръснах остатъците от стъклото по рамките. Венера откри метличка в жабката и помете седалките, след което бяхме готови за тръгване. За щастие задните колела бяха останали на павваж, така че колата потегли без проблеми.

Глава десета

Фордът си беше на мястото, където го бях оставил, но сега от двете му страни го бяха притиснали две таратайки с лепенки от колежите по стъклата. Часовникът ми показваше осем и тридесет и две, но според главата ми вече ми беше дошло времето да се свра в някоя дупка и да умирам. Къщата вече бе обляна в светлини, всички прозорци се бяха превърнали с жълти правоъгълници с изключение на един и именно на този тъмен правоъгълник изпратих аз изнемощял салют и пожелах лека нощ на моята Венера.

Понякога може да съм голям идиот. Готов съм да ми изкарат мозъка само и само да получа някоя стилна награда от Венера.

Но по дяволите, за подобни геройства връчват ордени на войниците, и аз напълно заслужавах такава награда заради Венера. А и освен това тя беше толкова любезна да ми предостави такава важна информация.

Вмъкнах се зад кормилото и пъхнах ключа в стартера. Поозорих се малко докато измъкна колата от неволния капан в който се беше оказала, но се справих и тъкмо потеглих към ъгъла когато дочух вой на приближаващи се сирени зад мен. Не ме питайте защо го направих, но ръката ми мигновено угаси фаровете и светлините на колата и незабавно я залепих за бордюра все едно че е паркирана от сутринта.

Колите бяха три. Двете бяха полицейски, а третата обикновена лимузина, но всички имаха сирени на покривите си и от тях се изсипаха рояк полицаи. Беше блестящо планирана и изпълнена операция гледано отвън. Обкръжиха къщата на двойки така че и пиле да не може да прехвръкне, след което Линдзи и Тъкър изкачиха стъпалата до вратата и натиснаха звънеца.

Вътре някой изпищя, отвори се и се затръшна врата, двама разгневени юнаци запсуваха полицаите колкото им глас държи съветвайки ги едновременно с това да се прибират у дома си. После се чуха още крясъци на негодувание. Никой от гласовете не принадлежеше на Венера.

Ухилих се на себе си в мрака.