Дългото очакване

— Сега ще те прибера. Писна ми от номера. Може и да нямаш отпечатъци но и Джордж Уилсън и Джони Макбрайд са търсени за убийство. Адвокатите добре ще се позабавляват.

— Не искаш ли първо да откриеш кой уби Миноу?

Задави се от безсилен гняв. Продължи да подмята пистолета из ръцете си като се чудеше дали да ме застреля на място или да си прави труда да ме закарва до полицията.

— Искам.

И аз му разказах кой съм и защо съм в града, но това беше всичко. Не повярва и думичка на казаното от мен. Не ме вълнуваше дали ми вярва или не. Казах му:

— Остави ме на мира за една седмица. Можеш ли?

— Отде накъде?

— Защото мога да се окажа прав, ето защо. Ако ченгетата ти бяха порядъчни хора досега да си разбрал всичко. Но не можеш. Защото си същия като мен. Нагърбваш се с всичко, но повече от една диня под мишницата не можеш да вдигнеш. Ръцете и краката ти са вързани от закони и правилници. Ченгетата ти изкарват много повече от мушингиите които вършат отколкото от въшливите си заплати, и затова изпълняват чужди заповеди, не твоите. Серво управлява момчетата които ти седят на врата, и затова ти остава само една гола надежда. Дай ми само една седмица. По дяволите, това не е много. Една седмица и ако не успея, влизаш ти и ме арестуваш и после идват лешоядите адвокати да си отръфат поредния къс.

— Ти си луд. — Гласът му беше нерешителен. — Или пък лудият съм аз че седя тук и те слушам.

— Можех да се измъкна по всяко време, Линдзи. — напомних му аз.

Той отмести пистолета. Наблюдавах как пръстите му смачкаха угарката и я изхвърлиха през прозореца.

— Какво искаш, Джони? Само казвай по-бързо, преди да съм се отметнал.

Облегнах се назад и отправих поглед в тавана.

— През нощта в която загина Миноу… беше ли тършувано из кабинета му?

Дъхът му бавно изсъска. Каза само една дума.

— Да.

— Липсваше ли нещо?

— Не знам. Убиецът не беше ровил много защото нещата не бяха много разбъркани.

— И ти беше единственият който го забеляза?

Той отправи поглед извън прозореца и се изплю с отвращение.

— Забелязах едва след два дни когато ми се наложи пак да отида в кабинета му. — Раменете му спаднаха с въздишка. — Толкова бях подивял че не можеше да ме остави. — обясни той.

— На масата имаше писмо, на което пишеше „Харлан“.

Той загря мигновено.

— Срещнал си се със жена му?

— Да.

— Проверих за това.

— Без да откриеш писмото. Нямаше нищо.

Той протегна ръка.

— Дай ми още една цигара.

Изтръсках една от пакета и му я запалих.

— Проверих по минута всичко което беше вършил онази нощ. Жена му беше много възбудена от цялата работа… мислеше че е успял да се свърже с момичето, но се оказа че не е.

Излязъл и си купил вестник. Отишъл с колата до центъра, отбил се до магазина на Филбърт, където направил покупки, после влезнал в бара срещу магазина, пийнал малко и се прибрал у дома. Барманът каза че докато бил там бил много замислен. Не е направил нещо особено и никой не е забелязал също нищо такова.

— Но ти не можа да откриеш писмото?

— Не.

— Размишлявал ли си върху това какво може да му се е случило.

— Мисля че знам. Човекът се е върнал и Миноу му е предал писмото обратно.

— Възможно е. — казах аз. — Мисис Миноу казва че Тъкър му се бил обадил за някаква специална поща.

— Точно така.

Той опъна силно от цигарата и изпълни кабината с пушек.

— Какво и станало тогава с това писмо?

— Откъде да знам по дяволите? Разписал се е за него при дежурния на входа и го пъхнал в джоба си.

— Намери това писмо, Линдзи. Прерови всичките шибани чекмеджета и кабинети но го намери.

— Чакай, чакай…

— Нали каза че искаш да откриеш убиеца. — изгледах го студено аз. — Нямам намерение да ти ставам началник. Давам ти хляб в ръката. Намери това писмо.

Устните му се прибраха плътно.

— А ти какво ще правиш?

— Ще търся кой го е написал и защо.

Той изпуши цигарата докато започна да му пари на пръстите и я хвърли през прозореца. Лицето му се изкриви зверски и излезе от колата. Чух колата му да тръгва и да прави завой.

Бях му казал една седмица. Седем дни. Не беше много. Запалих и тръгнах, като завих на ъгъла. Карах бавно и следях табелките на улиците докато открия нужния ми номер.

Паркирах пред сградата, взех асансьора до етажа и натиснах бутона с името на Серво.

Никой не отвори.

Натиснах отново, изчаках но никой не се появи. Върнах се долу до убежището на портиера и натиснах звънеца му.

Момъкът беше на върха на щастието че ще има с кого да си поговори, макар че го заварих по шорти.

— Серво да се е мяркал? — запитах го аз.

Той поклати глава.

— Не знам, по дяволите. Мацето му изскочи много забързано преди малко когато тъкмо слизах от котела за горещата вода.

— Облечена ли беше?

— Да. — Той отново ми показа венците си. — Ама не и беше по мярка. И знаеш ли какво? Беше облякла зелена рокля на пайети. Ония курви горе… едната има същата такава.

— Окей. Разбрах.

Той ми намигна и сниши глас.

— Някой здраво е сритал Серво.

— Аз бях.

— Така си и мислех. Добре ли го обработи?

— Аха. Защо?

— Ами защото тъкмо се чудех. Снощи имаше гост и вдигнаха голяма врява. Помислих че се бият но нямаше бой. Само се караха и вдигаха шум до бога.