Дългото очакване

Тъкър се пъчеше от другата страна и се мъчеше да се слее с нощта, захапал незапалена пура. Взрях се по-внимателно и видях и другия юнак седнал на някакъв кашон. Тъкър запали клечка кибрит и я поднесе към пурата си и така успях да зърна лицето на другия. Беше младо и добре облечено момче. Също като адвокат. Повечето агенти от ФБР наистина бяха адвокати.

Направих още една обиколка но пак не видях това за което бях дошъл. Тройя изобщо я нямаше което означаваше че не прави опити да се измъкне от града с влак или автобус. Плъзнах се във вратата която беше най-близо до кабинката на Ник и за малко не изкарах ангелите на стареца. Той блъсна чекмеджето с такава сила че събори цяла купчина книжа от бюрото си и се обърна с очи към мен готови да изхвръкнат от орбитите си.

— Господи боже, Джони, щеше да ми пукнеш сърцето. Скрий се долу докато смъкна щората.

Той се пресегна и дръпна надолу паравана който скриваше отвътре решетката. После дръпна резето и се обърна към мен. Ръцете му трепереха.

— Не е хубаво да държиш хората отвън, Ник.

— Цял ден са тук. Знаеш ли кой е отвън?

— Много лесно мога да отгатна.

— Проклети да са. — Той се пресегна зад гърба си и взе лист хартия от купчината. — Погледни. Трябва да го залепя отвън.

Поех го от пръстите му и го огледах. Приликата беше абсолютна. Беше същата снимка която бяха използували във вестника но таз беше с обявена награда отдолу.

Върнах му я обратно.

— Интересно за какво ги разлепват по гарите.

Ник поклати глава и се втренчи в снимката.

— Законът разпорежда да ги разлепват на обществени места, а гарата е такова място. Там вън има цяло табло с такива неща. Той бръсна с пръсти по снимката и я захвърли в чекмеджето зад гърба си. — Под дърво и камък те търсят, синко. Не биваше да идваш тук.

— Търся една дама, Ник. Беше гадже на Серво но се е стреснала от нещо и духнала. Червенокоса е, със зелена рокля и вероятно не е на себе си… или поне такъв вид трябва да има. Да си виждал нещо подобно?

Челото му се набръчка замислено.

— Не, не си спомням.

— Да има някакъв друг начин за измъкване от града?

— Автобусите на магистралата спират на всяка крачка и качват пътници.

— И друг начин няма?

— Аха. Освен ако не е с кола.

— Съмнява ме дали има. Окей, това беше всичко което ме интересуваше. — и за понечих да стана.

Ник ме натисна обратно на стола. Мустаците му шаваха тревожно около устата, един космат покрив над розовия му език който усърдно облизваше устните му.

— Задръж топката, синко. Не можеш да се размотаваш повече там. Видя ли тазвечерния вестник? — Кимнах. — Излъчват го и по радиото. Кой ли не идва тук от ченгетата да ми казва да внимавам за теб. Ами ако някой от тях те пипне?

— Да ме пипне?

— Пази се, Джони. Изчезвай на всяка цена. Утре сутринта…

Тоя път вече станах.

— Някой друг път, Ник. Сега имам много работа.

Върнах се до колата и успях да се измъкна от гарата без да ме проследят. Главата ми отново бе започнала да пулсира а стомахът ми се вълнуваше. Утре. Утре щях да довърша работата, ако тя не ме довършеше първа.

Спрях форда след един завой и запалих цигара. Вкусът й беше отвратителен, но поне димът ми правеше компания. В известен смисъл беше много смешно. Кое Караше Джони Да Бяга? Направо като заглавие на книга. Имаше си съвсем сериозна причина. Каквато и да беше, някой го принуждаваше, защото инак не би се махнал сам.

Много хора ми бяха казали много неща. Аз самият бях видял много от тия неща. Аз самият бях част от тях сега. Бяха цяла купчина, от която се сипеха едно по едно и оформяха следата, но все още с големи празнини. След като запълнех празните места щях да науча отговорите на всички въпроси.

Но и това което знаех сега, не беше малко. Човек не си играе на детектив. Ако е такъв, то той използува всичко онова за което е учил, всички позволени и непозволени трикове. Но аз не бях детектив. Бях само човек който се мъчеше да изрови тяло погребано преди пет години, но само скелетът се разпадаше между пръстите му. Не беше никак лесно. Наоколо нямаше кой да ми подсказва. Само неща които се случваха едно след друго без видима връзка помежду им. И всичко това защото се върнах в града.

Присъствието ми смущаваше покоя на всички. Първо се опитаха да ме убият. После се опитаха да използуват ченгетата да им свършат работата и когато и това не се получи пак се опитаха да ме убият. Не ченгетата. Някой толкова искаше да ме види мъртъв че не го интересуваше цената че им се наложи да възкресят Джордж Уилсън.

Отговори. Исках отговори. Нямаше да мога да реша ребуса докато цялата картина не застанеше пред очите ми. Но това нямаше да стане тази нощ.

Тази нощ щях да си отспя. Като мъртвец. Защото следващият ден щеше да е решаващ.

Подкарах на запад като внимавах да не пропусна Понтиел Роуд, и се добрах до къщата. Вкарах колата в гаража и извадих ключа от саксията преди да се кача.