Дългото очакване

Опита се да ми стисне силно ръката с което да демонстрира че играе хандбал всеки петък в спортна зала. Беше дребно и закръглено човече с голямо носле и още по-голяма усмивка, но не беше необходимо много време за да откриете че зад миловидните му светлосини очи се крие изключителен ум.

Заех предложеното ми място и се почерпих с една от цигарите му.

— Мистър Донахю — запитах го аз — обичате ли силните усещания?

Той спря насред паленето на цигарата си и вдигна учуден вежди.

— Е — изкикоти се той, и опъна от цигарата, като угаси клечката. — Това е странен въпрос. Да, мога да кажа че ги обичам. В умерени дози, разбира се. Тук обаче силните усещания не са на мода. — Ръката му обхвана със замах стаята. — Освен ако не се открие грешка в някой документ. Тогава имам силни усещания. Защо ме питате?

— Защото след няколко минути ще ви се прииска да ритате от възторг, ако искате, разбира се… защото може да се окаже че не сте от тия хора, които обичат развлеченията.

Лицето му показваше че е заинтригуван.

— Страхувам се, че не ви разбирам съвсем. Може би…

— Според полицията, мистър Донахю, аз съм банков злоупотребител, убиец, крадец, и още цял куп други престъпници. Само една ваша дума е достатъчна, за да се озова в кауша.

Тоя път малко остана веждите му да се слеят с косата.

— Казвам се Макбрайд. Преди пет години вие сте ревизирали документите на Националната банка на Линкасъл доказващи моята съпричастност към банковата фалшификация.

— Да, спомням се.

— Колко си спомняте?

Мистър Донахю изведнъж стана нервен. Цигарата му рязко взе да се скъсява след серия чести и дълбоки дръпвания. Той не знаеше дали да ме погледне или не и се боеше да посегне към телефона.

— Не съм тук за да диря отмъщение, приятел, така че не се тревожи. — каза му аз.

Той ми показа зъбите си в усмивка, без да спира обаче да се поти.

— Аз… помня детайлите… съвсем ясно.

Облегнах се и сплетох пръсти зад главата си.

— Давайте.

Той забучи угарката в пепелника, спря за миг, и после вдигна очи към моите.

— Знаете, че това е поверителна информация. Аз съм сигурен че банката…

— Не мога да отида в банката. Никъде не мога да отида. Ченгетата са по целия град и слухтят и ме дебнат. Натопиха ме, мистър Донахю. Нямам абсолютно нищо общо с цялата работа.

— Моята работа не се състоеше в това да ви изкарам виновен, млади човече. Аз само проверих документите. Имаше предостатъчно доказателства за фалшификация. Бяха подправени умело, но не чак дотолкова, че да не се забележи. — Той спря за момент и се загледа през прозореца. — Преди време към мен се обърнаха със същата молба като вашата. Една млада дама. Започна с доста сложна увертюра докато накрая не изплю камъчето.

Кожата ми настръхна.

— Вера Уест.

— Представи се под друго име.

— Блондинка. Съвсем натурална блондинка с малко улични забежки.

— Е, да. Успя да изтръгне от мен нужната й информация. Мислех че знаете за това. — Лицето му поаленя и той извърна поглед от мен. — Не го споменах в началото. А може би трябваше.

— Не. — казах аз. — Постъпихте правилно. Не е необходимо да ми казвате каква е била работата, след като тя има нещо от вас, с което може да злоупотреби. Не ви обвинявам. Трябват ми само някои подробности.

Той вдигна един молив и зачука с него по бюрото.

— Нямам какво толкова да добавя. Областният прокурор на Линкасъл, същият който загина по-късно, ме извика при себе си. Направих обичайната проверка на банковите документи и открих грешката.

— На стойност двеста хиляди долара?

— Приблизително. И малко отгоре ако държим на точността.

— Открили сте и още нещо, нали? Нещо което е възможно да сте споменали и на русокосата красавица.

Между очите му се оформи едно римско V. Врязваше се все по-надълбоко докато не вдигне очи към мен.

— Очевидно разполагате с голям източник на информация. Аз действително казах и още нещо на младата дама. Беше просто едно подозрение от моя страна. Не може да се провери. По мое мнение вие… искам да кажа, който и да е свършил оная работа, е задигнал сума значително по-голяма от официално обявената, но е успял да я върне с изключение на двестате хиляди.

— Интересно.

Той облиза устните си.

— Имаше някакви си осемдесет и четири долара в една сметка която по всички правила трябваше да бъде приключена. Няма никаква разлика дали сумата се тегли наведнъж или на части. В действителност е още по-лесно да се приключи наведнъж, защото тогава документите се обработват по-лесно. Размишлявах върху факта и стигнах до заключението че по време на разследването по-скоро е имало замитане на следи от по-стара кражба. Парите са били в процес на връщане в банката с намерението на евентуално осъществяване на кражба. Върнатият остатък е бил на стойност осемдесет и четири долара.

— Разбирате, че това не представлява интерес за мен, нали?

— Предполагам, че са го правили успешно и преди. Доста често.

— Разбирам. — Пуснах ръцете си в скута и се облегнах на стола. — Не бихте ли могли да скъсите кръга от подозренията си?

Той разбра какво имах предвид. Червенината отново завоюва позиции върху лицето му и той поклати глава.