Дългото очакване

— В действителност това ми хрумна едва след като се прибрах у дома и започнах да размишлявам. Беше нещо твърде мъгляво докато не се подкрепеше с доказателства. Бях забравил за това до момента, в който, мм, младата дама не ме потърси. Разбирам че не трябваше изобщо да го споделям с нея, но при тези обстоятелства… Тя ми отправи нещо което бих квалифицирал като прикрита заплаха че в никакъв случай не бива да го споменавам на когото и да било след нея.

— А защо го казахте на мен?

Мистър Донахю изглежда се почувствува леко оскърбен.

— Защото съм се тревожил за това нещо оттогава насам и ще бъда дяволски щастлив всичко да излезе наяве.

Гърдите ми се задавиха от смях който го разтревожи.

— Изобщо не си го слагайте на сърцето. — казах аз. — Много неща ще излязат наяве много скоро, но вашето име няма да се споменава никъде. Можете да забравите с чиста съвест и русокосата красавица. Тя ще си има достатъчно собствени грижи, от които едва ли ще и остане време за вас.

— Вие… знаете коя е тя?

— Да, знам коя е, но не знам къде е. Но нищо, все ще се появи.

Станах от стола. Стиснахме отново ръце но не така силно както в началото. Улових го като хвърля крадешком поглед към телефона преди да изляза и му казах:

— Ви си знаете по-добре, но на ваше място бих запазил нашата среща само за себе си. — Той облиза устните си. — А ако много се интересувате, прочетете Линкасъл Нюз.

Прибрах се в Линкасъл в три и половина. Вкарах колата в гаража и влязох в къщата. Уенди я нямаше и не личеше да се е връщала откакто бях излязъл. Пробвах автогарата и някакъв дежурен ми каза че мистър Хендерсън днес си е взел почивка. Не, не знае къде мога да го открия.

Следващото ми обаждане беше до бар Съркъс и от другата страна положиха доста усилия сред ужасната шумотевица на бара да разберат че ми трябва Логан. Изреваха ми в слушалката че го няма и затвориха. Опитах редакцията.

Обади се някакво момиче.

— Алън Логан, моля.

— Съжалявам, но го няма.

— Знаете ли къде мога да го открия?

— Не, не знам. И ние го търсим от сутринта. Изобщо не се е обаждал. Може би вие знаете нещо…

Нямах никакво намерение да го излагам пред цялата редакция че се търкаля някъде мъртво пиян, и казах:

— Последният път когато го видях отиваше на някакъв случай. Търся го защото ми беше приготвил някакво сведение. Беше от Ню Йорк, подписано от мистър Уитман.

— О, да. Виждам го тук върху бюрото му.

— Бихте ли ми го прочела?

Чух как някаква хартия прошумоля в ръцете й.

— Господи… не знам дали е правилно… Нямаме право да…

— Всичко е наред. Това е една съвсем лична информация която засяга само мен.

— Е, тогава… — Чу се шум от разкъсване на плик и отново прошумоля хартия когато разгъваше съобщението. — Не е много. Слушайте: „Грейси Харлан и Корпорация Харлан едно и също. Уитман.“

— Благодаря ви. — казах аз.

Затворих и останах на място като пръстите ми несъзнателно потропваха по телефона. Празните места по картината бавно се запълваха. Нещата ставаха малко по-смислени. Завесата пред сцената се беше раздвижила леко, но аз трябваше да съм сигурен че декорите бяха подредени както си ги представях.

Слязох в гаража и отново изкарах колата. Някъде в покрайнините на града имаше още едно късче от главоблъсканицата.

* * *

Тоя път не беше като предишния, със спокойна атмосфера, с увертюрата на „Лунната соната“ да се долита през вратата. Даже си беше сложила и роклята с пискюла.

— Здравей, Венера. — казах аз.

Очите й мигновено огледаха улицата.

— Веднага вътре, човече!

Произнесе го с такава настойчивост че буквално влетях вътре.

Затвори я и я заключи.

— Сама ли си?

— Не.

— Какво има?

— Хората на Серво. Откакто излезе последния път, не спират да сноват. Къде се загуби, по дяволите?

— На много места. Къде са сега?

— Не знам. Тръгнаха си, но пак ще се върнат. — Тя порови на масата за цигара. — Идва и полицията. О, не местните. Тия бяха от федералното.

— Виж ти.

— Направо са полудели в града. Идиотите от общинската управа се размърдаха и са гласували единодушна резолюция да бъдеш открит на всяка цена. — Тя опъна силно от цигарата и приближи до прозореца. След като се увери чу никой не се навърта наоколо, оправи с доволен вид пердетата. — Изпратих две момичета на разузнаване. Събраха доста информация.

— Чудесно. Давай.

— Джордж Уилсън, Джони Макбрайд, или който и да си… момчетата от федералното са решили че ти си в дъното на всичко което е станало в тоя град. Ти си финансирал от забава операциите на Серво и когато нещата са се укротили твърде много, не по твоя вкус, си се заел лично да ги пораздвижиш. Върнал си се в Линкасъл защото там откъдето идваш е станало много напечено за теб. Накичиха те даже с едно дълго научно име което в превод означава че си бил опасен антисоциален елемент от момента в който си се върнал от войната.

— Значи сега аз съм босът. — произнесох аз в дълбок размисъл. — Аз съм този когото дирят под дърво и камък оттук до Уошингтън. Но това не включва Лени Серво.

Очите й се присвиха леко.