Дневникът на пирата

Чарлс Мун Бенет Дневникът на пирата

Глава I ГИБЕЛТА НА „ДРЪЖ!“

От момента, в който ме довлякоха пред капитана, схванат и гладен от лежане в трюма след тридневно плаване в открито море, аз го намразих.

— Пътуваш контрабандно, а? — усмихна се той подигравателно и ме погледна злобно. — Е, знаем как да се разправим с такава измет на борда на „Дръж!“.

Въпреки плачевното ми състояние у мен все още бе останала смелост. Изпънах се (бях с половин глава по-висок от него) и посрещнах гневния му поглед, без да трепна.

— Сурова необходимост ме принуди да пътувам контрабандно — подзех аз, — готов съм на драго сърце да работя за издръжката си. Ако сте съгласен…

— Казвай „сър“, когато разговаряш с мен — прекъсна ме той, като в същото време ми зашлеви една плесница. Колкото и слаб да се чувствувах, щях да скоча върху него, ако не бяха двамата, които ме държаха. Но изразих омразата си с поглед и в гнева си капитанът ме удари още веднъж.

— Отведете го — нареди той. — Нека мие палубите един-два часа. После вижте дали готвачът може да му отдели някакви остатъци от храната.

Помъкнаха ме и пъхнаха в ръцете ми един парцал. Бях годен по-скоро за лазарета, отколкото за работа, ала може би повече от час се стараех доколкото мога. Най-после спрях, напълно изтощен, да си почина върху парцала, но още същата секунда първият помощник забеляза това. Вземайки пример от капитана, той се завтече към мен, като вулгарно ме ругаеше, и макар че се залових отново за работа, доколкото ми позволяваше изнемощението, той така ме фрасна с юмрук, че се проснах.

— Още не си заслужил койката си, гад такъв — изръмжа помощникът, като ме гледаше кръвнишки. — Хайде, ставай и побързай с миенето.

С голямо усилие се привдигнах на крака. Но щом се изправих, въпреки че се олюлявах на нозете си, ме обзе свиреп гняв. Макар и все още млад, вече бях вкусил гордостта да бъдеш капитан на кораб. Защо аз, който бях командувал собствен кораб, трябваше да търпя такова безчовечно отношение? С премрежени очи видях, че помощникът пак се приближава към мен с явното намерение да продължи боя. Събрах цялата сила, която ми бе останала, и замахнах към озъбеното му лице.

Ударът улучи точно в целта. Един миг той стоя така, олюлявайки се зашеметен, със смешно изражение на смайване върху лицето. После се строполи на палубата. Но усилието се оказа прекалено голямо за мен. Аз безизразно загледах поваления, ала внезапно коленете ми се подкосиха и светът се замъгли пред мен.

Опомних се, когато ме обля вода. Отворих уморено очи и видях един от членовете на екипажа, който ме гледаше втренчено и не без известно съчувствие. Беше нисък, слаб дребосък. Облеклото му — бедно и при това мръсно. Каквито и претенции за хубост да имаше, те напълно се проваляха от силното му кривогледство, а поради постоянно излагане на слънце кожата му бе добила необикновен червен цвят, който правеше цялата му външност още по-смешна. И въпреки всичко това можеше да се усмихва весело и когато забеляза, че го гледам, ме удостои с най-хубавата си усмивка.

— Трябва да те плискам с вода, приятелю — каза тихо той. — Старият ми заръча да те облея най-малко с дузина ведра. Ако не се удавиш в тях, после щял да одере кожата ти.

Затворих очи и уста, докато той изпразни върху треперещото ми тяло поредното ведро, което бе издърпал от морето. Бях толкова слаб, че не можех дори да възразя, а само лежах и гледах как метна празната кофа през парапета, после я изтегли обратно, като я дърпаше ту с едната, ту с другата ръка.

— Ама здравата прасна Джим Побойника — продължи дребосъкът, стараейки се да не повишава гласа си повече от обикновен шепот. — Право в ченето го цапардоса, а като падна, тилът му така издумка по палубата, че едва не я проби. Особено приспивателно си скътал ти в юмрука си.

Опитах се да заговоря, ала нов порой ме задави. Но когато се съвзех, видях, че човекът не бе спуснал кофата, за да загребе отново вода.

— Старият се е прибрал — рече той, — тъй че банята става излишна. Името ми е Том Прайс, друже… Веселушко Прайс ме наричат. А твоето как е?

— Бърт Дебнъм — отвърнах, — и благодаря. Ти си първият, който ми говори човешки от много дни насам. Никога няма да забравя това.

Веселушко Прайс запристъпва стеснително с босите си нозе по мократа палуба и наведе глава.

— Ами дребна работа — каза той — Бих направил и повече, за да ти помогна, ако можех. На — продължи, като се озърна предпазливо и пъхна ръка в джоба на панталоните си. — Изяж това, друже.

Храната, която извади, би отхвърлило всяко уважаващо себе си куче, ала за един умиращ от глад, таен пътник тя беше дар божи, Поблагодарих на Веселушко с кимване и лакомо забих зъби в жилавото и вонящо месо. В това време новият ми приятел тихомълком се измъкна и скоро се върна с канче възсолена вода.

— Съжалявам, че не можах да ти намеря нещо повече за ядене — каза той, докато аз пиех жадно. — И нашата храна, на простите моряци, не е твърде обилна.