Дневникът на пирата

Той си запробива път към барутния склад и не беше нужно много въображение, за да се разбере какво е намислил да прави. Вместо да рискува да бъде пленен от пиратите и може би да върви по дъската, той щеше да вдигне във въздуха кораба си и всички на борда му. Разстроеният му от страх мозък сигурно не бе разсъдил, че и самият той щеше да стане жертва на експлозията. Както и да е, когато капитанът вдигна пистолета си, за да стреля в склада, и се изкикоти силно, като че очакваше да получи някакъв приятен подарък, ръката ми сграбчи китката му така внезапно и с такава сила, че той извика от болка и изкусна пистолета си на земята, без да стреля. Но изненадата му бе мимолетна. След миг се отскубна и скочи върху мен, ръмжейки като див звяр. Служеше си със зъби и с нокти, и с крака и трябваше да напрегна всичките си сили, за да отблъсна нападението му, толкова силен и енергичен го бе направила лудостта му. Като видя, че не може да ме надвие, капитанът промени целта си и с отчаяни усилия се помъчи да се докопа но пистолета, който го бях накарал да изпусне.

— Луд ли си? — извиках аз, отблъсквайки го — Нима искаш да направиш на пух и прах всички ни заедно със себе си?

— Дай ми го, проклет да си! — изрева той, лигите му течаха също като на див звяр и отново се нахвърли върху мен още по-свирепо отпреди.

Борбата ни бе прекъсната от появяването на четирима пирати, между които бе и високият, който преди малко едва не уби капитан Хокинс. Двама от тях ме сграбчиха, макар че аз не оказвах никаква съпротива, а гневният пристъп на капитана светкавично премина и той застана прав, блед и жалък, да посрещне участта си.

— Значи не ви стига, че се биете с нас, ами сте слезли тук да се биете и помежду си, а? — каза високият пират с дрезгав глас.

— Вярно — съгласих се аз, — предпочетох да се бия тук с капитана вместо с вас. И ако послушате съвета ми, ще се погрижите да не вземе оня пистолет там. Ако не го бях спрял преди малко, той щеше да вдигне във въздуха този кораб и вас с него.

— Излиза, че ти се биеш на наша страна — рече дългунестият, като ме изгледа проницателно — Пък и ми се струваш пишкин момче. Не е изключено да ти се удаде възможност да се присъединиш към нас. Хората не ни достигат, та винаги приемаме на драго сърце подходящи доброволци.

Аз не отговорих нищо на това, само се подчиних, като се качих мълком на палубата, последван от капитан Хокинс. Екипажът на „Дръж!“ бе прекратил всякаква съпротива. Петима-шестима от него, между които и първият помощник, както и трима от пиратите, лежаха мъртви на палубата. Още толкова се грижеха за страшните си рани. За моя радост установих, че Веселушко Прайс е жив, макар че една дълбока резка през бузата му кървеше силно и той изглеждаше блед от загубата на кръв. Успях да се приближа до него, когато всички оцелели от „Дръж!“ се събраха около мачтата, и при първа възможност направих каквото можах, за да превържа раната му.

В това време отново задуха лек ветрец. Пиратският кораб застана плътно до борда ни и двата кораба бяха съединени здраво един с друг. Тогава започна работата за прехвърляне на нашия товар и всичко ценно на палубите на „Страшни“. Всички хранителни припаси и стоки бяха пренесени в трюма на пиратския кораб, а другите неща, като дрехите на капитана, едно ковчеже с пари от каютата му и разни джунджурии, намерени някъде долу, бяха струпани на палубата за подялба между пиратите.

Много ме изненада методичността, с която пиратите пристъпиха към работа. Неведнъж ми бяха разказвали за тяхната дързост и смелост, но винаги си ги бях представял като абсолютна разпусната пасмина. Ала работата се вършеше старателно и бързо. Високият пират, който ми бе предложил да се присъединя към тях, сега надзираваше разграбването на „Дръж!“, но не беше главатарят, защото чух да се споменава за „Едноокия“ и подразбрах, че с този многозначителен прякор бе известен самият пиратски капитан.

Слънцето вече опираше с крайчеца си извивката на морето, когато завърши плячкосването на „Дръж!“ Преди въжетата, които свързваха двата кораба, да бъдат прерязани, високият пират, когото бях чул да наричат Дългия Джон, се завтече към мястото, където стояха насъбрани оцелелите от „Дръж!“

— Ти излез от строя — заповяда той, сочейки към мен, и аз тутакси се подчиних.

— Ето го момчето, Грийзър — каза той на един жълтокос, широкоплещест тип, който стоеше близо до него и подобно на Дългия Джон явно беше един от помощник-капитаните на „Страшни“. — Дали си въобразявам, или наистина е лика-прилика с някого, когото и двамата познаваме добре.

Грийзър ме погледна и зяпна от смайване.

— Кълна се във всички кораби, на които съм стъпвал досега, той е лика-прилика със самия Еднооки — извика и се плисна силно по бедрото, за да подчертае откритието си.

— Прав си — рече Дългия Джон, доволен, че мнението му се потвърждава. — Закриеш ли левия му илюминатор, ще ти трябва цял живот, додето познаеш кой от тях е капитанът на „Страшни“.