Дневникът на пирата

— С ножове! — ревнаха повечето от тях и дадоха всекиму от нас по една остра кама. Аз не умеех да си служа с такова оръжие, затова реших да се освободя бързо от него и да използувам юмруците си, които ми бяха вършили добра работа в много схватки по време на моряшката ми кариера.

— Хайде, юнаци! — подвикна Дългия Джон, който се бе самоназначил за съдия на схватката. При тези думи зрителите се смълчаха, а Хокинс и аз се приближихме на няколко ярда един от друг и започнахме предпазливо да се въртим в кръг.

Хокинс нападна пръв. Посегна да ме удари право в сърцето, ала едно мигновено отклоняване на погледа му, преди да нанесе удара, ме предупреди навреме. Аз замахнах светкавично с лявата си ръка и го улових за китката. Бързо извиване и ножът му иззвънтя на палубата. С крак го завъртях така, че той изхвръкна извън досега му. Една минута след началото на двубоя Хокинс стоеше пред мен обезоръжен и безпомощен.

Не от кавалерство захвърлих своя нож и свих пестници. Колкото и силна да бе омразата ми към Хокинс, тя ме подтикваше не толкова да желая смъртта му, колкото да го пребия до безсъзнание, за да почувствува, че съм по-силен от него. Ето защо запратих камата си така, че тя изсвистя над главите на зрителите и се заби трептяща в мачтата; чух грубо ръмжене — смесица на одобрение и учудване от постъпката ми.

За миг Хокинс бе зашеметен от загубата на оръжието си, но когато видя, че и аз съм в същото положение, ужасът в очите му се смени с ликуване. Той замахна свирепо към мен, ала аз се сниших така, че юмрукът му мина безвредно над рамото ми. Същевременно светкавично замахнах с десния си юмрук и се ухилих, като чух, как противникът ми изпъшка от удара в брадата му.

Обаче съвсем нямах намерение да се отбранявам от неговите удари и да дебна за възможности да му нанасям своите. Исках да го удрям често и силно; да забивам до болка кокалчетата на пръстите си в него; да натъртя месата му и да сломя духа му. Малко ме беше грижа, че при това можеше и аз да търпя жестоки удари. Бях свикнал на удари и възнамерявах да се оставя да ме бие, колкото бе необходимо, като се старая през всичкото време да му нанасям двойно повече.

Тъй че щом започна да се върти около мен, търсейки слабото ми място, капитан Хокинс (ако трябва да продължавам да го кича с този чин, когато корабът му бе потънал, а той бе пленник) скоро бе жестоко изненадан. Без да обръщам внимание на силния удар, нанесен ми в гърдите, и на страшния ритник, с който се опита да спре напора ми, аз скочих право върху него и го фраснах два пъти с все сила. Той политна назад, зашеметен от мощта на ударите, но аз продължих да налитам и той трябваше да събере целия си запас от сила, за да ме отблъсне. Ние стояхме непоколебимо лице срещу лице, забравили да се браним, и само се удряхме един друг с всичките си сили. И макар че юмруците му непрекъснато се стоварваха върху лицето и тялото ми, аз бях така разпален, че не усещах никаква болка, а тръпнех от радостта, че мога да налагам безспир човека, който се бе отнасял към мен като към най-презряно куче.

Колко време трая схватката, не мога да кажа. Сигурно само няколко минути, макар че по-късно се видях толкова изранен, като че се бяхме били с часове. Смътно чувах ликуващите викове на пиратите, съпровождащи нашата продължителна борба, и постоянно пред очите ми бе бледото лице на човека, когото мразех. Колко яростно удрях това лице! Как се подсмихвах всеки път, когато юмрукът ми попадаше между обезумелите от страх очи или се разкървавяваше в здравите зъби.

На два пъти той се строполи пред мен и двата пъти с мъка се изправи на крака. Може би жаждата да спаси живота си му даваше сили да продължава изнурителния двубой, но мисля, че вече бе забравил за тази уговорка. По-вероятно бе мисълта, как може да бъде победен от човек, когото толкова често бе повалял, да поддържаше духа му. Независимо от подтика той се биеше, доколкото можеше, а аз злорадствувах всеки път, когато се мъчеше да се изправи на крака, за да продължи борбата, защото това ми даваше възможност да го налагам все повече.

Най-после един страшен замах на левия ми юмрук го улучи право в брадата, той вдигна ръце и се строполи на палубата. Лежеше свит на кълбо, без да помръдне. Аз обърсах кръвта, стичаща се към очите ми, и го загледах в очакване да стане и да продължи. Но като видях, че падналият е безжизнен, а лицето му — ужасно разкървавено, изведнъж всичкият ми гняв и цялата ми омраза към него се изпариха и се извърнах засрамен, че бях осакатил така един ближен.

Въодушевени от победата ми, пиратите се втурнаха към мен с намерение да ме вдигнат на ръце, но аз им махнах отпаднало да се дръпнат, капитан Грим, забелязал желанието ми, също ги възпря с кратка команда. Само Веселушко Прайс пристъпи към мен с ведро вода и аз коленичих на палубата пред него, докато промиваше раните ми и доколкото можеше почистваше следите от боя. Пиратите бяха престанали да крещят и чакаха мълчаливо да се съвзема, когато изведнъж един от тях нададе рязък предупредителен вик и скочи напред.