Дневникът на пирата

— Ти си много храбър — каза Едноокия и почти допусна в гласа му да прозвучи възхищение, — но помни, че и благоразумието е толкова полезно качество, колкото е смелостта. Да не си посмял никога вече да правиш опит да осуетиш желанията ми. Сега те пощадих само защото искам да се присъединиш към екипажа ми. Когато се върнем на Тортугас2, може да ти възложа една специална работа.

Посрещнах погледа му колкото можех по-дръзко.

— Благодаря ти, че ме пощади, защото властта да бъда убит беше в твои ръце, макар че постъпката ми сигурно не заслужаваше смърт. А що се отнася до присъединяването ми към вашия екипаж, мое право е да откажа.

Той ме изгледа подигравателно.

— Сънувам ли, или ти наистина обеща да правиш каквото ти заповядвам, ако ти позволя да се биеш с човека, когото току-що застреля? Независимо от всичко аз те съветвам да свържеш съдбата си с мен. Отказът ти ще означава мъчение и смърт. Ако пък се съгласиш, ще имаш възможност да забогатееш с малък риск за живота ти. Когато нападнем богати търговски кораби, някои от нас загиват, макар че доста често екипажите им са толкова изплашени, че не оказват никаква съпротива. Други биват пленявани от военни кораби и тогава веригите им дрънчат, когато ги бесят на Екзекуцнонния кей3. Но повечето от нас оцеляват, забогатяват и си живеят царски с вино и най-изискана храна. Кръстосваме 2–3 месеца, завземаме на абордаж няколко кораба и пипваме някоя и друга дрънкулка; та кой не върши това, щом има смело сърце? После се връщаме в някое от тайните си пристанища за почивка и ремонт или отиваме на Тортугас, където слизаме на брега и прекарваме чудесно, докато ни се свършат парите, след което отново вдигаме котва и отплаваме да търсим нова плячка. Е, момче, не закипява ли кръвта ти само при мисълта за такъв живот? Пиратството, ти казвам аз, е най-добрият занаят за един смелчага!

Докато държеше тази дълга реч, окото му святкаше, гласът му стана гръмовит и бузите му поруменяха. Личеше, че животът, който описваше, е привлекателен за него, лицата на хората му отразяваха същото задоволство. А и на мен възможността да се присъединя ми се видя привлекателна. Вярно, жестокостта, с която се бяха отнесли към капитан Хокинс, ме бе отвратила, но това беше един вид сурова присъда за коварния удар, който той се бе опитал да ми нанесе. През целия си живот бях обичал морето, но още в млада възраст ми бе възложено командуването на кораб, тъй като работех усърдно и имах добро състояние, ала бях изоставен от хора, които смятах за приятели, лишен от командния си пост и доведен до пълна нищета. Чудно ли е тогава, че безгрижният живот, предлаган ми от капитан Грим, ме привлече и че възможността да спечеля състояние, заедно с изкушението за приключения накараха кръвта да потече по-бързо в жилите ми! Но това щеше да бъде сериозна стъпка. Вярно, бях обещал да се подчинявам на пиратския капитан, но нима това обещание ме обвързваше? Как щях да се чувствувам, когато ме накараха да нападна невинен търговски кораб? Макар че светът ме бе онеправдал жестоко, честно ли беше да се опитам да си отмъстя така, че да причиня страдания на мнозина, които не ми бяха сторили нищо лошо?

Тези и много други въпроси се тълпяха в мозъка ми. Мислите за смели приключения ме дърпаха на една страна; страхът да причиня смърт на невинни хора ме теглеше на друга. Докато се колебаех, очите ми се спряха на останалите пленници от „Дръж!“. Забелязах по-специално напрегнатото от страх лице на моя добър другар Веселушко Прайс.

— Ще предложите ли същото и на тия хора? — попитах аз. — Ще дадете ли възможност на всички, които желаят, да се присъединят към вашата банда?

Проницателният ум на капитана може би долавяше насоката на мислите ми. Във всеки случай Едноокия отговори, че участта на другите пленници зависи от мен.

— Откажеш ли да се присъединиш към нас, всички останали… — той посочи пленниците с широк замах — … без изключение ще отидат зад борда. Ние имаме достатъчно хора, но ти си ми особено нужен. Присъедини се към екипажа на „Страшни“ и ще предложа и на другите същото: „Присъединете се или ще умрете!“

Погледнах пленниците и в очите на не един от тях прочетох недвусмислена молба.

Животът по море под командуването на жестоки капитани не прави хората светци. Знаех, че повечето от тях ще пожелаят да се присъединят към пиратския екипаж, само и само да спасят живота си. Но не всички! Един-двама може би щяха категорично да откажат, макар такъв отказ да значеше смърт.

Взех решение.

— Добавете още малко към вашето предложение, сър — рекох аз. — Ако се присъединя, нека тия, които желаят, да бъдат свалени с припаси и оръжие на някой годен за живеене остров.

След моментно колебание Едноокия се съгласи.

— Нека бъде, както желаеш — каза той, — но обещай и ти самият да не избягаш. — Когато обещах това, нареди корабът да промени курса си, като ме увери, че се насочва към някой подходящ остров, за да остави ония, които нямат кураж да станат пирати.