Дневникът на пирата

Той щеше да закъснее да ме спаси, ако при вика му не бях се метнал инстинктивно настрана. И тъкмо навреме, защото, когато се дръпнах, ми се мярна святкаща стомана и един нож се заби дълбоко в палубата точно там, където само преди секунда бях коленичил. Свестил се от последния удар, капитан Хокинс се бе видял близо до оръжието, изтръгнато от ръката му в началото на боя. Като забелязал, че съм обърнат гърбом, той бе съзрял в това възможност да предизвика обрат в моя вреда и с жажда за убийство в сърцето си се бе хвърлил върху мен.

Това подло покушение накара пиратите да нададат гневен вой. Като глутница вълци те връхлетяха върху нещастния капитан и за няколко минути щяха да го разкъсат на парчета, ако не бе командата на капитана им, и дейната намеса на двамата му помощници, които спасиха Хокинс от тази участ. Разтреперан от страх, той бе дотътрен пред Едноокия, за да чуе присъдата му.

— Гад такъв — изрече пиратският капитан, като го гледаше с явно отвращение. — Разправят, че ние, морските разбойници, сме били много коварни хора, ала никой от нас не би постъпил така.

Тогава ми се стори, че Грим казва истината, и сърцето ми се изпълни със симпатии към него и неговите пирати; често бях чувал да се разказва за тяхната безразсъдна дързост и изключителна храброст. По-късно се убедих, че самият Еднооки е от най-коварните хора, бродещи по море, каквито бяха и повечето от нехранимайковците, които му служеха.

— Ако не се бе опитал да убиеш този човек, след като той те победи — продължи капитанът строго, — щяхме да ти пощадим живота, защото ти се биеше добре. Но сега за теб може да има само един край. — После, обръщайки се към Дългия Джон, нареди: — Сложете дъската!

Заповедта му бе изпълнена незабавно. И все пак, макар че Хокинс едва не ме бе убил, аз не можех да гледам как загива, без да се опитам да го спася. Предишната ми омраза бе изчезнала с последния удар, който го бе повалил. Но капитан Грим остана непреклонен към всичките ми молби. Той гледаше как поставят дъската, сякаш аз не съществувах, и като видях, че молбата ми остава без отклик, дръзнах да сложа ръка на рамото му.

В същия миг Едноокия се обърна рязко към мен и устните му се разтегнаха така, че се озъби свирепо като звяр.

— Не ме пипай, куче такова! — кресна той. — Помни, че самият ти си пленник и може да те сполети същата участ. — Но настроението му пак се промени и ме запита с по-мек глас: — Значи предпочиташ той да намери смъртта си по друг начин, а? — Аз кимнах, а Едноокия се обърна към Дългия Джон. — Нека тръгне по друг път — рече той. — Има и по-дълги пътища към смъртта, а тоя човек заслужава да страда докрай.

Напразно умолявах Едноокия да измени заповедта си. Думите ми подействуваха не повече от пяна, разбиваща се в гранитна скала. Капитан Хокинс бе завързан за мачтата с вдигнати високо над главата ръце и пиратите започнаха да го измъчват. Макар че дълги години съм скитал по света и съм виждал много страхотии, от които погледът сам се извръща, никога дотогава не съм ставал свидетел на такива зверски жестокости и от тази гледка ми се повдигна. Страдалческите му писъци раздираха въздуха и ме накараха да се разкая, че бях възразил на идеята да ходи по дъската. Веселушко Прайс, който стоеше близо до мен, хълцаше като дете при тази сцена, а един от пленниците припадна.

— Не може ли да се направи нещо, за да бъде избавен от тия мъки? — попита Веселушко, когато Хокинс ни погледна с умоляващи очи. Във внезапното си желание да спася своя бивш противник от мъки аз съвсем забравих за опасността да бъда повикан да изтърпя същото наказание. Скочих към пиратския капитан, който толкова се смая, че не можа да направи нищо, за да ми попречи, измъкнах един от пистолетите, затъкнати в пояса му, и го насочих към страдалеца. В следващия миг куршумът с гръм улучи целта и ми се стори, като че с последния си поглед капитан Хокинс ме благослови, задето го бях избавил от жестокото изтезание.

След гърмежа настъпи тишина, която трая, докато пистолетният дим се разпръсна. Очите на всички се извърнаха към пиратския капитан, за да видят как ще се отнесе към такава дръзка постъпка.

Ръката му се спусна към дръжката на другия пистолет и го издърпа. Той бавно го насочи право в гърдите ми и като погледнах зад оръжието, видях студения, безмилостен гняв в окото му. За момент си помислих да скоча върху него в отчаян опит да спася живота си, ала прецених, че такъв опит беше обречен. Затова скръстих ръце колкото е възможно по-хладнокръвно и зачаках смъртта.

— Значи смяташ, че можеш спокойно да си играеш с мен? — запита Едноокия с безстрастен глас и пръстът му натисна спусъка…

За мое учудване осъзнах, че продължавам да стоя, продължавам да съм жив. В последния миг, преди да стреля, Едноокия бе сменил прицела. Куршумът само перна върха на ухото ми, потече кръв и толкова. Това внезапно отменяне на смъртната присъда без малко не прекърши привидното ми хладнокръвие, ала някак успях да остана със скръстени ръце, уж безразличен към участта си.