Дневникът на пирата

Ала когато двата кораба застъргаха бордовете си един о друг и ловко хвърлените абордажни куки не им даваха да се разделят, нашите абордажници срещнаха решителна съпротива. Макар че мнозина от испанците се търкаляха сгърчени на палубата в резултат на оръдейния ни огън, много други, въоръжени с пистолети и саби, наизскачаха от укритията си, за да ни дадат отпор. Дългия Джон, в чийто отряд влизах и аз, едва стъпи на неприятелската палуба и бе повален с удар от приклада на мускет. Двама други, които се добраха до палубата на испанеца преди мен, бяха отблъснати и паднаха в морето между двата кораба. Когато сам успях да стъпя на вражеския кораб, нападнаха ме едновременно двама души; единият, явно офицер, се биеше със сабя, която проблескваше като светкавица в ръката му, толкова умело си служеше с нея.

От другия си противник се избавих чрез сполучлив кос удар с абордажната сабя, която се заби надълбоко във врата му. Докато падаше, той се блъсна в офицера си и го накара да залитне. С победен вик се втурнах и извъртях сабята си надолу, за да нанеса смъртоносен удар, но залитането се оказа само моментално и офицерът ловко избегна несръчния ми замах и със светкавичен ответен удар едва не ме промуши. След това в течение на няколко минути животът ми висеше на косъм. Аз бях силен и енергичен и не за пръв път си служех с абордажна сабя. Ала и противникът ми беше опитен фехтовач и на няколко пъти по чудо избегнах върха на сабята му. Вече усещах, че се задъхвам и краката ми се подкосяват от напрежението.

Устните на испанеца бяха разтеглени в жестока тържествуваща усмивка. Тъмните му очи играеха от радост, докато упражняваше върху мен фехтовъчното си изкуство. У мен се надигна гняв срещу него и бях готов да дам дори живота си, само и само да го сразя. Но въпреки всичките ми усилия неукротимият връх на святкащото му оръжие винаги ме възпираше.

— Готов ли си да умреш? — попита той на английски, макар че щях да го разбера и да ми го бе казал на родния си език.

В отговор аз предприех още една яростна атака. Усетих бодване на сабята му по ръката си, после страшно извиване на китката, сабята ми отхвръкна и падна със звън на палубата на десетина ярда от нас.

Аз стоях обезоръжел, беззащитен и засрамен. Ала колкото и горчив да е споменът ми за този момент, с гордост си припомням, че смелостта не ме напусна.

— Вие печелите, дон — изрекох с твърд глас, — но поне мога да ви покажа как умира англичанин.

Той дръпна сабята си назад и аз се приготвих за удара му. Наистина възнамеряваше да ме съсече и кой можеше да го упрекне за това? Корабът му бе нападнат от пирати, които се славеха сред моряците със своята пословична жестокост, а във вихъра на такъв бой нямаше време за романтично рицарство. Ала не ми било писано да умра тъкмо в този момент. Точно когато оръжието на дона се устреми напред, екна предупредителен вик и някаква фигура се хвърли върху гърба на моя враг. Видях в ръцете й нож, който няколко пъти се вдигна и се спусна, после коленете на дона се подгънаха и той падна ничком на палубата.

— Благодаря ти, Веселушко — казах аз, когато моят изпитан приятел се изправи на крака, и развълнувано го прегърнах.

— Не си ли ранен? — запита той тревожно. Веднага го успокоих, а после побързах да намеря загубеното си оръжие. Битката продължаваше да бушува яростно из целия кораб, докато донът и аз при сабления си дуел се бяхме придвижили към кърмата, където ни разделиха другите сражаващи се.

Когато се обърнахме, за да се присъединим отново към нашите другари пирати, трима испанци, които ни бяха забелязали, с викове се втурнаха към нас. Веселушко повали първия с бърз пистолетен изстрел, а после всеки си избра противник и сабите ни заработиха.

Този път мой враг беше един исполин, с половин глава по-висок от мен. Той притежаваше огромна сила, убедих се в това, когато удари сабята ми, проби отбраната ми и едва не ме рани. Ала разбираше слабо от фехтовка и разчиташе да победи, като се осланяше единствено на силата си. Само след неколкоминутна работа с краката го накарах да загуби равновесие, шмугнах се под сабята му и го повалих на палубата.

Обръщайки се към Веселушко, видях, че той е в опасно положение. Не бях забелязал, че когато ни нападаха, моят приятел нямаше никакво друго оръжие освен пистолета, изпразнен още при първия пристъп, и кинжала, с който бе повалил дона. Той правеше всичко възможно с това слабо оръжие и за щастие противникът му бе дребен човек и лош боец. Когато се обърнах, Веселушко бе коленичил и вдигнал кинжала в отчаян опит да предпази главата си от жестокия удар, който другият се готвеше да му нанесе.