Дневникът на пирата

Ах, как умееше да се бие тоя младеж! „Прас!“ — звънна сабята му о моята и силата на удара разтърси ръката ми от китката до рамото. Той бързо нападаше и отбиваше моите удари, размахвайки неуморно тежкото оръжие. От време на време по чиста случайност се спасявах от зееща рана — или нещо по-лошо — и макар че не желаех да нараня младия си противник, аз се боях, че заради собствената си безопасност ще трябва да се опитам да го обезвредя. Колкото и да дебнех сгоден случай, доста време не ми се отдаде да пробия отбраната му. Изведнъж, докато пъхтях силно и учестено от ожесточението на двубоя, ми се яви очакваната възможност.

С великолепен удар аз преодолях отбраната на младежа и като се пресегнах, промуших рамото му. Никой, който видя това, не би могъл да ме упрекне в самохвалство, когато ви казвам: такъв удар, нанесен неумело, излага нападателя на ответен удар, който би могъл да се окаже смъртоносен, но аз бях безпогрешен — с удара си постигнах всичко, което целях, острието на сабята ми се заби достатъчно дълбоко в рамото на англичанина, за да обезсили ръката, с която той държеше сабята.

Отдръпнах се, като същевременно съжалявах, че бях ранил така младия човек, и се радвах, че е още жив и че няма нужда да го наранявам по-сериозно. Представете си изненадата ми, когато младежът, сякаш пренебрегвайки раните, прехвърли сабята си в лявата ръка и отново се стрелна решително към мен.

— Бре! Не е страхливец — чух гласа на Дългия Джон и не можех да не се съглася с него. Противопоставената ми сабя беше във всяко отношение толкова опасна и толкова неудържима, колкото и в дясната му ръка. Капчици пот се сбраха по челото ми и потекоха в очите ми, докато се мятах насам-натам, отбягвайки или парирайки яростните удари, които едва не сложиха край на живота ми. По едно време кракът ми се подхлъзна в локва кръв и аз коленичих като за молитва. Желанието ми да не нараня противника си прекалено сериозно стана още по-силно, когато го видях, че се спря в разгара на двубоя, докато аз отново се вдигна на крака.

— Довърши това младо петле, Бърт Дебнъм — подвикна ми някой. Докато боят продължаваше, други също се развикаха — подхвърляха груби шеги и даваха съвети, но аз все още не правех сериозни опити да сразя противника си. Веднъж той остави главата си незащитена и аз лесно можех да разцепя черепа му, но не го направих. Едва когато младежът пребледня и се замая от голямото напрежение, както и от загубата на кръв, най-после успях да избия сабята от ръката му и с ритник на тежкия си ботуш да я запратя надалеч.

Останал без сабя, младият човек заопипва в колана си за нож. Но оръжието не беше вече там. Така, оказал се обезоръжен, той се изправи с цял ръст и скръсти ръце на гърдите си. Въпреки момчешкото му лице в неговото държане имаше истинско достойнство, което направи впечатление дори на грубияните, които ни заобикаляха.

— Убий ме — каза той. — Ти ме победи в честен двубой.

— Не желая да те убивам — отвърнах. — И аз като теб съм англичанин.

— Не англичанин, а пират — тросна се той и видях как устните му се свиха презрително. Наведох глава от срам, защото язвителните му думи ме бяха жегнали, а новия си занаят познавах твърде отскоро, за да бъда безчувствен. Обаче съвсем нямах намерение да го ранявам повече, затова се извърнах сконфузен. Тогава Грийзър, който се бе съвзел от повалилия го удар, излезе наперено напред.

— Ако ти не искаш да го разпориш, аз ще свърша това — изръмжа той и размаха ножа си пред лицето на младежа. Англичанинът стоеше срещу главореза със спокоен поглед без да трепне.

— Удряй, и то по-бързо — каза той — Не съм въоръжен и не мога да ти сторя нищо.

Но аз нямах никакво намерение да гледам как се извършва убийство, защото само така можеше да се нарече това. Улових Грийзър за кърпата около врата му и го задържах здраво.

— Подлец — извиках гневно, като го раздрусах. — Ти чакаше да обезвредя този младеж и чак тогава се осмели да застанеш срещу него. Теб те бива повече за бавачка, отколкото за храбър авантюрист. — И като усуках докрай кърпата му, блъснах негодника така, че залитна.

Той не се съвзе бързо, но когато най-сетне се окопити, на прежълтялото му лице имаше застрашителна бръчка, която не ми вещаеше нищо добро. Той изгледа кръвнишки наобиколилите го негови другари пирати, които бяха наблюдавали тази сцена мълчаливо, сякаш да види дали може да разчита на тяхната подкрепа. Аз също огледах внимателно лицата им и това, което прочетох върху тях, никак не бе утешително. Грийзър беше техен любимец, помощник-капитан, който често бе пренебрегвал дълга си, за да угоди на екипажа. Аз бях новодошъл и макар че моята боеспособност им бе направила впечатление, смятаха, че съм прекалил, посягайки на техния помощник-капитан. Нещо повече, аз го бях направил не в спор или игра със зарове — това можеха да ми простят, — а за да защитя един пленник. Те вземаха пленници единствено за да ги изтезават; изключение правеха само когато числеността им толкова намалееше, че имаха нужда от нови попълнения.