Дневникът на пирата

Испанецът стоеше на един ярд от Веселушко и с две ръце държеше сабята високо над главата си, за да увеличи силата, с която тя щеше да се стовари. Кинжалът на Веселушко нямаше да бъде в състояние да отбие такъв удар, колкото и слаб да беше противникът. Ала удар изобщо не последва. Без никакъв предупредителен звук аз скочих и се озовах зад испанеца, преди да е замахнал със сабята си. Той запищя, когато го сграбчих през кръста, но аз не обръщах внимание нито на писъците, нито на ритането и дърпането му, докато го мъкнех към борда на кораба. Вдигнах го високо във въздуха, той замаха надолу към мен със сабята си, но сам се рани при тези свои усилия. После, като напрегнах всичките си сили, аз го отблъснах и се наведох през фалшборда да гледам как тялото му описа дъга във въздуха и падна в морето със страшен плясък на десетина или може би повече ярда от борда на кораба.

— Отлично изпипано, друже — достигна до ушите ми груб глас и когато се обърнах, видях до себе си Дългия Джон, съвзел се от удара, който го бе повалил на палубата. — Не стой и не зяпай така удавника. Около оная мачта има още неколцина, които трябва да разпердушиним.

Погледнах накъдето сочеше и видях петима-шестима испанци, насъбрали се около мачтата, гърбом към нас, с лице към двайсетина свирепи пирати, които ги бяха обкръжили. Въпреки кипежа на боя, собствените ми дела в него и кръвожадността, която обзема и най-добрите по душа, когато чувствата им са разпалени в сражение, за миг изпитах съжаление към тези хора, които се биеха така храбро срещу тройно по-многочисления от тях неприятел. Но аз бях хвърлил жребия си с пиратите. Нямаше връщане назад. Ето защо, като се постарах доколкото можех да потисна чувството на състрадание, което изпитах, аз си плюх на ръцете, стиснах отново дръжката на сабята и скочих до Дългия Джон, който с дрезгав вик: „Иде ваш съратник, юнаци мои“ се втурна към мястото, където испанците бранеха последната си позиция.

Когато с няколко скока се озовах до него, видях пиратския капитан, проснат на палубата. „Не е умрял“ — рекох си аз, докато го отминавах, защото забелязах, че окото му ме гледаше. Ала по лицето му имаше кръв и си помислих, че може да е опасно ранен, но грижите за ранените трябваше да се отложат за след сломяването на всякаква съпротива. Ето защо всички се втурнахме към мястото, където се водеше последният бой.

Съпротивата, все така ожесточена, се ръководеше главно от един висок, широкоплещест младеж на двайсетина години със светла кожа. Той никак не приличаше на испанец и това скоро бе потвърдено от енергичните викове на английски, с които съпровождаше ударите си и окуражаваше своите съратници.

— Дръжте се! — ревна той, след като обезоръжи един от пиратите и повали друг на колене. — Не отстъпвайте, юнаци мои. По-добре шест инча стомана, отколкото дъската, а под нея акулите. На ти! — и като се наведе пъргаво, за да избегне едно яростно мушване на Грийзър със сабя, младият англичанин вдигна нагоре свития си пестник и нападателят му залитна назад, плюейки кръв и зъби.

Щом разбрах, че младежът е мой сънародник, аз престанах да се бия. Сега виждах целия ужасен смисъл на сделката, която бях сключил с капитан Грим — да се присъединя към неговия екипаж. Погледнах ръцете си. Те бяха изцапани с кръв. Бях отритнат от всички честни хора, разбойник, съратник на главорези. Моментът беше тежък, защото никой не обича да се види паднал толкова ниско. С ридание се заклех в себе си, че в никакъв случай няма да сторя нищо, за да навредя на този младеж, който така смело посрещаше смъртта и не знаеше какво е да се предадеш!

Но наруших решението си почти веднага, щом го взех, защото, докато наблюдавах младия англичанин, той отправи страшен удар към един от най-упоритите си нападатели, ала загуби равновесие и падна напред по ръце и колене. Пиратът, причинил това падане, изрева гръмогласно „ура“ и вдигна оръжието си, за да убие безпомощния човек пред себе си.

— Остави го да стане! — извиках аз и сграбчих китката на пирата. Намесата ми даде време на младежа да се изправи на крака, а пиратът с ръмжене и ругатни бързо отскочи по-далеч от него, да не би да последва разплата. За нещастие младият англичанин не само не разбра, че аз бях спасил живота му, но и ме сметна за един от нападателите си и реши да се бие само с мен, преставайки да обръща внимание на другите пирати, които го обграждаха плътно.

— Всички да се дръпнат! — извиках, когато сабята му за-махна към мен и аз я пресрещнах със своята. — Оставете ни да се бием сами!

Пиратите се подчиниха, предполагам не защото зачитаха желанието ми, а понеже усещаха, че ще се води схватка, която заслужава да се гледа. Останалите испанци вече бяха съсечени или пленени в сражението и от целия испански екипаж бе останал само този млад човек, който продължаваше да се бие, без да съзнава, че аз, който кръстосвах сабята си с неговата, бих дал много, за да го видя жив и здрав, далеч от лапите на пиратите.