До Сатаната — седем крачки!

Надявах се, случайно да срещна Ева, но малкото ум, който ми бе още останал на разположение, ми подсказваше, че много по-важно е да се видя с дребничкия крадец. Докато го очаквах се опитах да анализирам треската, която така ме подгони. Едновременно бях обезпокоен и засрамен. Ако трябва да призная, че Сатаната ми бе наложил волята си и така ме бе тласкал нагоре по стъпалата, то такова обяснение би могло до известна степен да смекчи уязвената ми гордост.

Но в такъв случай, макар и да съм силен по душа, то волята ми се оказва по-слаба от тази на Сатаната. Не се ласкаех, че заслугата да спра пред следващата стъпка е моя. На място ме закова предупредителен шепот, но бе ли той на Ева или на моето подсъзнание?

И ме удивляваше страстта на Сатаната. Защо той се стремеше да ме застави да вървя нагоре? Просто природният инстинкт на играча? Желанието да спечели още сега? Или вида на двата нещастни символа на кълбото предизвика събуждането на кръвожадност? Ако един или два отпечатъка бяха добри, как щеше да действа? Или той още от началото е искал да вървя до край и да загубя?

Но ако е така — защо?

Нямах отговор на тези въпроси. Баркър не се появи. Накрая с помощта на Томас се преоблякох и бях съпроводен през стените и проходите в още една огромна стая, размерите и пищността на която напълно биха подхождали на Медичите в периода на разцвета на това величествено семейство. Двадесетина мъже и жени начело със Сатаната седяха на голяма овална маса. Безупречният вечерен костюм на стопанина му придаваше насмешлива нотка. Очевидно бях закъснял, но очевидно тук не придаваха на формалностите голямо значение.

— Да ви представя нашият нов колега — Джеймс Киркхайм.

И без повече церемонии, Сатаната ми показа мястото. Останалите се усмихнаха, поздравиха ме и продължиха разговорите си. Като седнах, с известно задоволство забелязах, че съседката ми отдясно е известна актриса от Бродуей, чието име не слиза от афишите. Бързия ми поглед по масата откри играч на поло със завидно американско родословно дърво, и блестящ адвокат имащ отлична репутация сред ръководството на Демократическата партия. Останалите ми бяха неизвестни, но на всички се забелязваше особения печат на интелигентността. Ако събралите си съвпадаха с двора на Сатаната, то организацията му бе действително необикновена, както обичаше да се хвали. Но Ева я нямаше тук и вместо нея съзрях Кобхъм.

Уолтър бе вдясно от актрисата. По време на обеда се заставих да бъда любезен с него. За собствените си интереси не исках да си създавам врагове. Отначало той бе скован, но после се поотпусна, пи много, но, както успях да забележа, не толкова, колкото му се искаше. Очевидно обичаше да надига чашката. Отначало реших, че това именно ограничение, което Кобхъм си бе наложил, предизвиква в него определена враждебност към присъстващите и особена внимателност в думите му. Но после се досетих, че изпитото го кара да казва истината направо, без евфемизми и намеци. Той искаше голите факти и никакви отклонения от тях. Както се изрази: „никакви машинации с формулите“. В същност това бе тип пияница „in vino veritas“1 със страстта на фундаменталист. Той бе забавен и видната актриса се наслаждаваше на нашата беседа.

Когато успея, реших аз, ще напия така Уолтър, че той няма да понесе дори сянка от премълчаване пред богинята на истината. Удивих се, когато разбрах, че е химик и дълго време прекарва в лабораторията на замъка. Това обясняваше намеците му за разни формули. Ясно ни даде да разберем, колко е велик като химик. По-късно научих, че не е преувеличавал. Затова така се задържах на неговото описание.

Обядът премина удивително приятно, с нотки на изисканост и изтънчена веселост, под които през цялото време се усещаше стоманената твърдост. Единственият намек на странното ни положение бе мига, когато почтеният адвокат вдигна чашата си, погледна ме и предложи тост за „новопроклетия“ и когато Сатаната изпрати да донесат една кутийка и ни показа няколко великолепни скъпоценни камъни подобни на които не бях виждал.

Той ни разказа тяхната история. Изумрудът, вграден в опалова основа, е служил за печат на Клеопатра, която е запечатала с него запазено писмо до Антоний. Диамантената окръжност е същата, с която кардинал Де Роган бе искал да купи благосклонността на Мария Антоанета и с това задвижил съда, който станал една от акушерките на революцията и в края на краищата стигнал до главата на нещастната кралица. А диадемата е сияла на главата на Нели Гуин, поставена от ръката на любовника й Чарлс, кралят на Англия. Този пръстен с огромни рубини мадам Де Монтеспан бе дала на Ле Воатюр, отровител, за направената любовна напитка, която трябвало да накара изстиналото сърце на краля-слънце отново да затупти страстно.