До Сатаната — седем крачки!

Луната още не бе изгряла. Над водата се носеше лека мъгла. Огънят на погребалната клада хвърляше зловещите си отблясъци на бавните и равномерни вълни.

Насочихме се право към яхтата. Но като изминахме известно разстояние, той неочаквано рязко изви наляво и започнахме да се отдалечаваме от кораба. От палубата се понесоха резки викове. Мъглата се сгъсти. Лъчът на прожекторът се стопи в нея и изчезна от погледа ни. Той ни бе загубил и отново се върна при пристана.

Баркър насочи лодката към брега на Кънектикът. Той ми предаде кормилото, а сам се зае с мотора. Ева се долепи до мен. Аз я прегърнах със свободната си ръка и я привлякох още по-плътно. Главата и се отпусна на рамото ми.

Мислите ми се върнаха на горящия замък. Какво бе станало там? Може би звукът на взрива и пламъците ще привлекат достатъчно зрители, които като доброволни пожарникари ще се стекат от съседните селища? Всъщност, едва ли. Мястото тук е достатъчно усамотено и до него е трудно да се достигне. Но утре непременно ще дойдат. И какво ще намерят? Как ще възприемат откритото? И колко хора ще са се спасили?

А тези, които останаха в къщата на Сатаната? А тези, които загинаха от ръцете на робите и бомбите на Кобхъм? Сред тях имаше хора с високо положение. Как ще се отрази тяхното изчезване? Вестниците още дълго ще се занимават с това.

А Сатаната? В крайна сметка се оказа обикновен измамник. И бе предаден от собствените си белязани карти. Ако бе играл играта на седемте стъпки честно, той би бил непобедим. Но той не бе поискал това. Властта му се градеше на лъжата и измамата. А такава власт не може да бъде по-здрава от основите на които се крепи.

Лъжата на Сатаната го бе предала.

Измамник… но и нещо къде-къде повече.

Ще ни преследват ли отмъстители, макар и той да загина?

Какво пък, ще трябва да рискуваме.

Аз отхвърлих печалните мисли и решително се насочих към бъдещето.

— Ева — зашепнах аз, — това което имам, са онези шестдесет и шест долара и деветдесетте и пет цента, които се намираха в джоба ми, когато те срещнах.

— Е, и какво от това? — запита ме девойката и се настани по-удобно.

— Няма да стигне за меден месец — казах аз. — Разбира се, съществуват и онези десет хиляди, които получих за удара в музея. Но аз не мога да ги взема. Ще ги дам на музея. Но от анонимен „дарител“.

— Естествено — равнодушно каза Ева. — О, Джим, скъпи, как хубаво е да си свободен!

Баркър се придвижи напред и взе от мен кормилото. Аз се възползувах и веднага прегърнах Ева с две ръце. Далеч напред светеха прозорците на някакъв град. И възбуждаха болезнени спомени. Аз въздъхнах тъжно.

— Всички съкровища загинаха! — простенах при тези думи. — Но защо не ми мина през главата да отнеса със себе си короната или поне скиптъра от златния трон? Имах такава възможност.

— Ха, капитане, ето короната — заяви весело Баркър.

Той се порови в джоба си. Извади короната и я постави на коляното на Ева. Скъпоценностите припламнаха. Ние ги огледахме, после огледахме невъзмутимия Баркър, после отново тях… и не вярвахме на очите си.

— Е, короната малко се е огънала — продължи весело Баркър. — Наложи се да я понатисна, преди да я сложа в джоба си. Взех и скиптъра, но той се изхлузи някъде в суматохата и нямах време да го прибера отново. Впрочем взех и други красиви неща.

Той изсипа две шепи с пръстени, огърлици и необработени бисери на короната. Ние го гледахме без дар слово.

— Ще го разделим поравно, ако вие с мис Ева се съберете заедно — каза Хари. — Надявам се, че са истински.

— Хари! — прошепна Ева и почти спря да диша. После се наведе и го целуна.

Той примига и се обърна към кормилото.

— Това девойче ми напомня за Меги! — прошепна той печално.

Аз усетих нещо кръгло и твърдо в джоба си. Това бе Бомбата на Кобхъм! С леко прескачане на искри под корените на косите ми, я пуснах внимателно във водата. Светлините на брега се приближаваха. Аз събрах скъпоценностите от колената на Ева и ги пъхнах в джоба на Баркър.

После притиснах до себе си Ева и обърнах лицето й срещу моето.

— Съвсем като нас с Меги! — прошепна Хари.

Допрях устните си до нейните. И животът ми се стори така прекрасен!

Но устните на Ева бяха къде-къде по-прекрасни!