До Сатаната — седем крачки!

Сатаната се спря, като трепереше и здраво стисна статуетката.

— Обърни се, Сатана! — надсмиваше се Кобхъм. — Нима ти, господарю, ще откажеш, да ми осветиш с пламъка на твоите очи?

И Сатаната се обърна.

В същият миг Кобхъм ни видя и ръката с бомбата се метна нагоре.

— Уолтър! — викна Ева и застана пред мен, като разпери ръцете си. — Уолтър! Не е нужно!

Аз не се опитах да стрелям. Казано честно, дори не помислих за това. Не можех да се освободя от вцепенението, което ме бе обхванало при вида на Сатаната. Само бързата реакция на Ева ни спаси от сигурна смърт.

Кобхъм свали ръката си. Сатаната не се обърна. Аз се съмнявам, че той въобще чуваше нещо. Изглежда освен болката си и гласът на мъчителя си не чувстваше нищо друго. А и на химика се подчинява единствено с цел да предпази от унищожаване на статуетката в скута си.

— Ева! — безумието отчасти се смъкна от лицето на Кобхъм. — Какво е станало с вас? Елате по-близо.

Ние запристъпвахме напред.

— Киркхайм? И дребният Хари? О! стойте на място! Не мърдайте! Вдигнете ръце! И двамата. Задължен съм ви, Киркхайм, но не ви вярвам. Ева, къде отивате?

— Ние се опитваме да избягаме, Уолтър — меко каза Ева. — Ще дойдете ли с нас?

— Да тръгна с вас? Ха! С вас?! — безумието отново го обхвана. — Не мога, тук има само част от мен. Останалото се намира в стаята с огледалата. Частичка във всяко огледало. И не мога да си тръгна без тях.

Той млъкна и започна да размишлява. Димът се усилваше и сгъстяваше. Сатаната стоеше неподвижен.

— Раздвоение на личността — обясни Кобхъм. — Направи го Сатаната. Но ме държа там недостатъчно дълго. Аз избягах. Още малко и цял щях да отида в огледалата. В тях, през тях, отвъд тях. А така — продължи Кобхъм с ужасяваща безлична сериозност, — експериментът остана незавършен. Но аз не мога да си отида и да оставя тези парченца от себе си. Нали ме разбирате, Ева?

— Ева, внимавай — прошепнах аз на ухото и. — Не му възразявай.

Но той чу.

— Затвори устата си, Киркхайм — злобно изсъска той. — Аз говоря с Ева.

— Ние можем да ти помогнем, Уолтър — спокойно продължи Ева. — Елате с нас…

— Аз влязох в храма — прекъсна я той, като говореше съвършено спокойно по новата тема, на която се прехвърли повреденият му мозък. — Взех бомбите си. Хвърлих няколко. Използвах сънотворния газ. Консърдайн лежи до стълбата. Гръбнакът му е счупен. Сатаната точно се изкачваше с него. Той си затвори устата и ноздрите с ръка и побягна. Няколко капки от елексира ми, попаднаха в очите му и аз го подгоних пред себе си. Това е всичко. Той тръгна насам, като плъх в дупката си. Той сега е сляп…

Настроението му рязко се промени. Започна високо и безумно да се смее.

— Да идвам с вас ли? Да го остава сам? След всичко, което ми е сторил? Не, не, Ева! Не, кълна се във всички ангели на небето. Ние още ще се поразходим, Сатаната и аз. Заедно. И мъничките ми парченца в огледалата ще ни придружават. Пътешествието ще бъде дълго. Но така направих, че началото му да бъде бързо!

— Кобхъм — намесих се и аз, — искам да спася Ева. Търся тунела към брега. Как да го намерим? Или пътят натам вече е затворен?

— Киркхайм, наредих ти да млъкнеш! — сряза ме той. — Вие сте свикнали да се подчинявате на Сатаната. Сега той ми се подчинява. Сега вие ми се подчинявате. Май не чу добре, а? До стената, Киркхайм!

Трябваше да се подчиня и се приближих до стената.

— Искате да знаете, как се отива в тунела? — запита той, когато се прилепих с гръб към стената. — Идете в приемната. През дясната стена, нали ме чувате добре, Хари? — той ме изгледа злобно. — Шестият панел отляво на коридора. После по другия коридор, надолу до края. Там започва тунел. Това е всичко. А сега, драги Киркхайм, да погледнем въпроса от друга страна — ще тръгнете ли вие с тях? Хващай! — той внезапно метна ръката си напред.

Стори ми се, че бомбата лети прекалено бавно. Времето ми стигна, да си представя, какво ще стане с мен, ако не я хвана, ако я изпусна или ако прекалено рязко я задържа. Но ми провървя, не стана нищо подобно.

— Добре, вървете — усмихна се Кобхъм. — Вземете я за всеки случай, може да се срещнете с робите. Мисля, че храмът го очистих. Това са газови бомби, Киркхайм, газови бомби. Те сега спят и пируват на сън — и отново се захили. — Изчезвайте! — изкрещя неочаквано.

Ние се върнахме в приемната. Не смеехме да се погледнем един друг в лицето. На излизане погледнах назад. Кобхъм ни следваше с поглед. А Сатаната не помръдваше. Ние влязохме в стаята и затворихме вратата.

Вътре бе пълно с дим и приличаше повече на пещ, отколкото на жилищно помещение. Първият коридор също бе задимен. Докато вторият се оказа значително по-чист. Когато се озовахме в края му, Баркър не успя да се справи веднага с панела. Но след доста усилия установи, че той се отваря като обикновена врата.