До Сатаната — седем крачки!

До нас се донесе взрив още по гръмогласен от тези които бяха в храма. И то близо до нас. Подът на коридора се разлюля под краката ни. После проехтя още един взрив.

— Хвърлят бомби! — възкликна Баркър.

Третият взрив бе съвсем близо.

— Да ги вземат дяволите! Време е да изчезваме от тук! — Баркър се зае да мирише стените като териер. Неочаквано викна и се спря. — Намерих нещо. Сега искам тишина. Стойте зад мен, аз ще погледна.

Той натисна стената и тя се раздвижи, като се видя един от малките асансьори. Чух облекчената му въздишка и се натикахме вътре.

— Къде? — той затвори панела. — Нагоре или надолу?

— Ти как смяташ?

— Ами храмът е на нивото на земята. Ние сега сме под него. Тръгнем ли надолу ще се окажем край „оборите“ за робите. Нагоре — ще трябва да минем през храма. Но не спираме ли никъде, капитане, там сега едва ли има повече роби от тук.

— Нагоре — решително произнесе Ева.

— Добре, нагоре — повторих след нея.

Асансьорът започна бавно да се изкачва. Нов взрив ни разклати и на главите ни се посипа мазилка.

— Наближаваме — прошепна Ева.

— Ако се доберем до покоите на Сатаната, ще потърсим личния му тунел — Баркър спря асансьора. — Той е тук някъде наблизо. И това ще ни бъде най-добрия шанс, капитане. Провърви ли ни, ще се озовем в безопасност на брега.

— Хващам се на бас, че в замъка всички знаят, какво става и се опитват да се измъкнат. Ние бихме могли да се възползваме от катера.

— Мирише на изгоряло — обяви Ева.

— И още кака — Баркър се занима с асансьора, като го насочи нагоре с максималната му скорост.

Пред нас в стената се появи цепнатина и от нея се изви облак дим. А Баркър в същия миг спря изкачването и внимателно отвори панела. Като надникна навън, се огледа и ни кимна да излизаме. Ние се оказахме в малка стая, облицована с тъмен камък. От едната ни страна се намираше бронзова врата. Очевидно това бе приемна. Но накъде водеше тази врата?

Докато стояхме в нерешителност, ние чухме още два взрива, един след друг. Стори ми се, че станаха на един етаж. Последва трясък като на падаща стена. Лифтът от който току що бяхме излезли се сгромоли с трясък. И от появилия се отвор нахлу гъст дим.

— Боже мой — развика се Баркър. — Това проклето място е цялото в огън! — и побледня, след като затвори стената.

Неочаквано се сетих за Кобхъм. Той, с неговите джентълменски бомби, би трябвало да продъни „Астарта“. Сатаната бе споменал, че наблизо се намира неговата лаборатория. По време на нападението на робите в храма, той изглежда е отишъл право там и сега в пристъп на безумна отмъстителност си играе с приготвените бомби.

Докоснах бронзовата врата. Тя не бе затворена. Като държах пистолета си готов за стрелба, аз бавно започнах да я отварям.

Ние се оказахме в единия край на тази разкошна зала, истинска съкровищница на красотата, която си бе създал за себе си Сатаната. Това вълшебно място бе произвело на мен такова впечатление, че аз си бях тръгнал от него с мисълта, да не се ли откажа от Ева и да не се предам напълно в ръцете на Сатаната. В тихото иначе помещение се виеше дим, който обхващаше и безценните картини, и гоблените, и дърворезбите, и изделията от камък. Побързахме да го преминем и се оказахме в следващото, което бе още по-голямо.

От стелещият се дим, съвсем наблизо, проехтя нов взрив. И през тази проницаема стена видяхме да върви, като се спъва, Сатаната!

При вида му ние и тримата се притиснахме един до друг. В устата ми изведнъж се появи неприятна сухота и усетих как потта обхвана корените на косите ми. Това не бе страх. Това бе нещо повече от страх.

Сатаната, който вървеше, спъвайки се, към нас бе сляп!

Очите му не бяха вече нито сини, нито ярки, нито твърди като диаманти. Мътни и сиви те ми напомняха неполирани ахати. Мъртви очи! Сякаш пламък ги бе изгорил. Край и над тях се стелеше червена боя, като върху маста.

Сатаната бе изгубил някъде мантията си. На подпухналата шия се виждаха следите от пръстите на Консърдайн. Едната му ръка бе увиснала безпомощно. Другата стискаше до гърдите малката статуетка от слонова кост на Ерос. От всички прекрасни вещи, заради които бе градил такива планове, убивал и грабил, изглежда, тази му е била любима; вещ, в която бе намирал най-чистият и най-съвършен дух на красотата, която, колкото и да бе низък, той прекрасно разбираше и на която единствено се покланяше.

Той се спъваше на всяка крачка, обръщаше напразно глава насам-натам като сляп звяр и сълзите непрекъснато се лееха от невиждащите очи и блестяха по страните на лицето му.

А през завесите от дим и пламък по следите му се промъкваше Кобхъм. През лявото му рамо висеше торба, която бе напълнена до скъсване. Нещастникът бръкна в нея и извади кръгъл предмет с размери на портокал и мътен метален блясък. После се разсмя така непрекъснато, както плачеше Сатаната.

Кобхъм се спря…

— Сатана! — извика тържествено той. — Спри! Време е скъпият ни господар да си почине.

Спъващата се фигура продължаваше де се движи. Насмешката в гласът на Кобхъм изчезна и се превърна в заплаха.

— Стой, куче! Стой, когато ти заповядвам! Или искаш да ти пъхна бомба в пазвата?