До Сатаната — седем крачки!

Робите ме сграбчиха. Позволих им, да ме издърпат към креслото, откъдето преди няколко дни гледах как Картрайт тръгна срещу съдбата си. Захвърлиха ме на него. Белезниците за краката и ръцете се стегнаха. Воалът се спусна на лицето ми. Робите се дръпнаха назад.

Измина само миг и отдолу дочух шепот:

— Капитане! Брънките не държат! В дясната цепнатина има пистолет. Аз трябва да бързам. Когато ме видите, вземете пистолета и действайте!

— Ева Демерест — провъзгласи Сатаната, — стъпките чакат! Време е да се изкачвате!

Тя тръгна напред. Без да се колебае постави кракът си на първия сияещ отпечатък. На щастливата половина на висящото кълбо се запали символ. Аз долових нарастващия ропот от затъмнения амфитеатър. Сатаната стоеше неподвижно.

Тя се изкачи още по-нагоре и стъпи на следващата детска стъпка…

Ясно забелязах, как Сатаната неочаквано се наведе напред, погледна кълбото и в очите му проблесна недоумение. Ропотът в залата се превърна в истински рев.

На щастливата страна се запали втори символ!Тя завоюва нашата свобода!Но как бе станало това? И какво прави Ева?…

Тя се изкачи към третата стъпка. И натисна яко с крак.Трети символ на кълбото се присъедини към другите два! Лицето на Сатаната направо се изкриви. Ревът в мрака се превърна в пълно объркване. Напразно Сатаната мърдаше ръцете си под мантията.

А Ева продължи да се изкачва. Стигайки до следващият отпечатък тя го настъпваше. И един след друг на щастливата половина на кълбото се появяваха сияещите символи.

Седем символи — на щастливата половина.

Нито един — на половината на Сатаната!

Шумът се превърна в оглушителен. Сатаната скочи от черния си трон. Стената зад него се разтвори. И от нея изскочи Баркър с пистолет в ръка. Оказа се до Сатаната и се прицели в корема му. Шумът в залата затихна, сякаш над помещението се спусна бял покров на тишината.

— Горе ръцете! — извика дребното човече. — Горе! Раз-два или ще ти разпръсна червата по стената!

Сатаната вдигна високо ръце.

Аз също се хвърлих напред. Белезниците се разтвориха така стремително, че се изтърсих на пода. Пъхнах ръка в цепнатината и напипах пистолета. Хванах го. А през това време палачът Санчал се приготви да скочи. Аз стрелях и точността ми бе радостна — уцелих го в главата, той падна и се търколи по стъпалата.

Робите кефтиу бяха като зашеметени и не помръдваха в очакване на заповед.

— Само едно мърдане на тези твари и ти ще се разлетиш на парченца — отново се разнесе гласът на Баркър. — Бързо ги предупреди! — и той яростно пъхна дулото в хълбока на Сатаната.

Господарят на живота и смъртта заговори. Гласът, който се изтръгваше от устните му, предизвикваше истински кошмар. И досега не обичам да си го спомням. Думите на заповедта бяха произнесени на непознатия език и в мен се появи съмнение, че в нея имаше нещо повече, от нареждането просто да не мърдат от мястото си. Те свалиха камшиците си и се дръпнаха до стената.

С един скок се изкачих по стълбата. Ева бе до Баркър. Тя заобиколи трона на Сатаната от другата му страна и ние се срещнахме.

Шумът и виковете в амфитеатъра се усилиха. В полумрака се водеше непонятна борба. Хората се мятаха по редовете. Краищата на светлия кръг се появиха множество фигури.

Напред излезе Консърдайн.

Лицето му бе по-бледо и от това на мъртвец. Очите му пламтяха по-силно от тези на Сатаната. Ръцете му се протягаха напред, пръстите се свиха, като на хищник и сякаш показаха ноктите си. Той напредваше като ходещата смърт. И погледът му не се откъсваше от Сатаната.

— Още не — прошепна Баркър. — Спрете го, капитане.

— Консърдайн! — извиках аз. — Стойте!

Той не обърна никакво внимание, вървеше напред бавно, като на сън и както преди не откъсваше очи от Сатаната.

— Консърдайн! — рязко изкрещях. — Спрете! Иначе ще ви застрелям! Казвам го напълно сериозно! Не искам да ви убивам, но направите ли още една крачка и ви застрелям. Кълна се в Господа!

Той се спря.

— Вие… не ще го убиете, нали? Ще го… оставите на мен! — гласът му бе стигнал непозната височина и с него приказваше самата смърт.

— Ако можем — отвърнах аз. — Но се постарайте да задържите останалите. Едно движение против нас и Сатаната ще умре. И някои от вас заедно с него. Ние няма да имаме възможност да отличаваме приятели от врагове.

Докторът се обърна и произнесе няколко думи. Всички млъкнаха.

— Сега, капитане — Баркър бе рязък, — пъхнете цевта на пистолета в ребрата му и го дайте насам. Аз ще покажа нещо на присъстващите.

Изпълних указанията на Хари и забих пистолета в областта на долните ребра. После го затиках към златния трон. Той не се съпротивляваше, вървеше спокойно, вяло и дори не поглеждаше към мен. Гледах го и ме обхващаше смътно предчувствие. А Сатаната бе вперил очи в Консърдайн. И лицето му оставаше неподвижно, но дяволът, уж покорен, но несмирен, надникваше през трепкащите зеници. Помислих си, че той смята доктора за главния предател, който бе организирал клопката. А ние сме просто оръдия в неговите ръце.

Но защо проявява такава покорност?