До Сатаната — седем крачки!

Зазвуча истински вълчи вой. По всички стени на храма се отместиха панелите. И вътре се устремиха робите гълтачи на кефтиу.

— Бързо насам, капитане! — Баркър ме обърна и тласна към златния трон. — Натам! — извика с последни сили и побягна.

Хванах Ева за ръка и ние го последвахме. Той падна на колене и започна да прави нещо до стената. Разнесе се щракване и част от нея се отмести. Видях пред себе си тесен отвор, зад който започваше стръмна стълба.

— Вървете напред! — нареди Баркър. — И по-бързо!

Ева се напъха в отвора. Тръгвайки след нея за последен път през краката на трона погледнах храма. Бе се превърнал в арена на смъртта. Бляскаха ножовете на робите. Хората викаха отчаяно. Навсякъде се водеше отчаяна борба. Консърдайн и Сатаната не се виждаха. Към нас по стълбата бягаха роби…

Баркър със сила ме натика в отвора и почти се приземи на главата ми. Стената се затвори.

— По-бързо! — викаше Баркър. — Боже Господи! Сега ще се добере до нас!

Стъпалата ни заведоха в малка и празна каменна стая. Над главата ни продължаваше шумът на битката. Краката на биещите се, блъскаха по тавана, като палки барабана.

— Наблюдавайте стълбата. Къде е пистолетът ви? Няма го. Добре. Вземете моя!

Баркър ми пъхна пистолета си в ръката и веднага се обърна към стената и започна да я изучава. Аз изтичах до мястото, където стълбата стигаше до стаята. И чух, как горе се опитваха да отместят стената.

— Готово! — Възкликна Баркър. — Да бързаме!

Един от камъните на стената се измести. Ние влязохме вътре и веднага зад нас отвора се затвори. Нищо не виждах в непроницаемата тъмнина. Ние се намирахме в един от дългите и сумрачни коридори, които като улеи пронизваха навсякъде къщите на Сатаната.

Горе борбата продължаваше. После се донесоха пет резки взрива.

И като по команда шумът стихна.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Настъпилата тишина, меко казано ни обезкуражи. Петте резки звуци напомняха на изстрели на карабина. Но кой би успял с пет само куршума да прекрати подобна схватка?

— Те затихнаха. Какво значи това? — прошепна Ева.

— Някой е победил — казах аз.

— Сатаната ли? — изплака тя. — Ти мислиш, че е Сатаната?

Не заех, кой е победил в сражението — Сатаната или Консърдайн. Разбира се, отчаяно исках, това да бъде само доктора. Но тъй или иначе, резултатът от схватката би трябвало да бъде в полза на проклетите роби, наблъскани до шията с наркотика. Те бяха въоръжени с ножове и не се замисляха над нищо. Ако Консърдайн бе убил Сатаната, то робите го бяха изпратили без никакво съмнение веднага по следите на господаря си. Но това не посмях да кажа на Ева.

— Дори да е спечелил Сатаната, властта му свърши — казах аз. — Повече не бива да се страхуваме от него.

— Естествено, ако се измъкнем от тук — мрачно се намеси Хари. — Честно казано, повече бих се радвал, ако горе се носеха звуците на голям празник.

— Какво ти става? — запитах го изумен.

— Ами празникът би ги отвлякъл — отвърна той и при това погледна Ева с крайчеца на окото си. — Но сега… какво да ви кажа…

— Бъди така добър и не ме считай за слаба жена, Баркър — ядовито подхвърли Ева. — Не щади напразно чувствата ми. Какво искаше да кажеш?

— Е добре, казвам го направо. Нямам никакво понятие, къде се намираме.

Аз изсвирих с уста.

— Но пътя до тук знаеше, нали?

— Ами — отвърна той — действах наслука капитане. Знаех, че има проход зад тунела и стая накрая на стълбата. В нея Сатаната крие златния трон. Дори веднъж бе погледнал вътре отгоре. Затова реших, че там непременно има изход. Провървя ми и го намерих. Но не знам, как да изляза сега от тук.

— Може би най-добре ще бъде да се движим нанякъде — предложи Ева.

— Разбира се — съгласих се аз. — Имаме само един пистолет. И всеки миг могат да се появят робите.

— Предлагам да се движим надясно — каза Хари. — Ние сме близо до личните помещения на Сатаната. Това поне зная. Дръжте пистолета в себе си, капитане.

Ние внимателно тръгнахме по коридора. Баркър оглеждаше стените, поклащаше глава и си мърмореше неразбрано. А мен нещо ме бе удивило още от онази минута, когато Ева бе изскочила от тъмната страна на амфитеатъра и бе застанала до мен. Сега имах време де си го изясня.

— Хари — запитах аз, — как направи така, че символите да се появяват само на едната част на кълбото? Какво попречи на Сатаната да направлява от черния си трон? Той така се стараеше. Ти изглежда си се промъквал в храма, след като се разделихме?

— Това направих преди да си тръгнем, капитане — захили се той доволно. — Вие нали забелязахте, че се рових в механизма?

— Мислех, че го настройваш отново.

— Наистина правех нещо подобно — продължи да се хили. — Но според собствените ми разбирания. Така че приспособлението на трона му не работеше. Знаех, че следващата среща в храма ще бъде с вас. Страхувах се само да не забележи отсъствието на шума. Слава Богу, не забеляза. Прекалено се бе разпенил…

— Хари — прегърнах дребното човече през рамото, — ти напълно ми се отплати за това, което бях направил за тебе.

— Е, е, нека изчакаме да се измъкнем от тук…

Той млъкна изведнъж…

— Какво бе това — прошепна след известно време.