До Сатаната — седем крачки!

Пред нас не бе вход на тунел, а празна каменна стая с площ около двадесетина квадратни фута. Срещу нас се видя тежка и здрава стоманена врата зад решетки. От двете страни като охрана стояха двама роби. Мощните мъжаги бяха въоръжени с обичайните си камшици и ножове. Но като допълнение държаха и карабини, първото огнестрелно оръжие, което виждах в тях.

Бомбата на Кобхъм бе в джоба ми. В първия миг поисках да я използвам, но здравият разум ми подсказа, че покривът може да се срути над нас или най-малкото тунелът ще бъде запълнен от срутване. Хванах се за пистолета. Но робите ни държаха вече на мушка. Не стреляха само защото с нас бе Хари.

— Здравейте — Баркър тръгна към тях. — Здравейте, как е тук при вас?

— Вие какво търсите тук? — запита един от робите и по слабия му акцент разбрах, че е руснак… че е бил руснак, преди да стане… роб.

— Заповед на Сатаната — рязко каза Хари и посочи пушките. — Наведете ги!

Робът, който питаше, каза нещо на другия на същия непознат език, който използваше и господарят им. Онзи отвърна с кимане. Те наведоха карабините си, но продължиха да бъдат готови.

— Пропускът! — поиска робът.

— Той нали е във вас, капитане? — Баркър бързо се обърна към мен, после отново към робите. — Не, не е в него. В мен е…

Досетих се по очите му, какво би искам да направя. Ръката ми продължаваше да стои на дръжката на пистолета. От бедрото стрелях във втория роб. Той се хвана за гърдите и се строполи на пода. В същия миг Хари се хвърли на другия роб. Нещастникът падна. Преди да помръдне, го застрелях.

Не изпитах угризения на съвестта по отношение на тези убийства. Пиячите на кефтиу никога не ми заприличаха на хора. По време на войната при къде по-малки поводи бях убивал, къде по-свестни хора. Баркър обискира падналите роби. Щом намери връзката с ключовете, стана и изтича до вратата. След минута се оказахме в дълъг тунел, облицован с камък и осветен оскъдно.

— Трябва да бързаме — каза той, като затвори след нас тежката врата. — Не ми харесва това, което Кобхъм каза за бързото пътешествие. Мисля, че той ще взриви лабораторията. А там има достатъчно количество взрив, който да разнесе целият този ад на дребни парченца.

Ние се затичахме. След около хиляда фута срещнахме още една стена. Тя закриваше пътя ни и така затваряше тунела. Баркър започна трескаво да я опипва. Неочаквано тя се плъзна настрана, като по релси. Ние влязохме в отвора и побягнахме, колкото ни държаха краката.

Светлината премига и загасна. Обкръжи ни пълен мрак. Земята се разтрепери. После се чу глух тътнеж, който ми напомни гласът на събуждащ се вулкан. Аз прегърнах Ева. Подът под краката ни се разклати. Грохотът на падащите камъни изпълни ушите ни.

— Господи Боже! Сатаната заминава! — гласът на Баркър се изви истерично нагоре.

Така бе, Сатаната си отиде, но заедно с Кобхъм. И останалите ги придружаваха, живи или мъртви, всички в замъка си отидоха. И съкровищата на Сатаната, цялата красота, която бе събирал, изчезна с него. Изгорени и разбити в ужасния взрив. Неповторимите прекрасни предмети бяха унищожени навеки, без тях светът ще стане по-беден!

Аз усетих болезнена пустота. Сякаш костите ми станаха празни. Усетих съжаление и ужас — като при огромно жертвоприношение.

Ева ме прегърна за шията. Риданията й ме разтресоха. Като отхвърлих разхлабващите мисли, я прегърнах здраво и започнах да я утешавам.

Камъните престанаха да падат. Ние продължихме, като си намирахме път през срутените камъни единствено с фенерчето на Баркър. Тунелът бе силно повреден. Ако се молех за нещо, то бе тавана да не се срути. И изходът да не бъде затрупан, защото тогава ще загинем като плъхове. Но развалините намаляваха с отдалечаването ни от мястото на взрива, макар и често да дочувахме звуци от падането на камъни зад нас. Накрая стигнахме грубо обработена скала, която закриваше тунела и бе длъжна да служи за негов край.

На това място Баркър трябваше да употреби всичките си сили и умения, преди да намери начин да я отвори. Скалата бавно се спусна надолу. Ние поехме студен свеж вятър. Наблизо се чуваше плясъкът на спокойни вълни. Само след минута и се оказахме на скалата, на която бях видял Сатаната, когато гледаше водите на залива.

В морето се виждаха светлините на „Херувима“. Яхтата се приближи към брега. Нейният прожектор освети пристана, прехвърли се на пътя, после се насочи към гората.

Ние се спуснахме от скалата и по брега тръгнахме към пристана. В дясно небето сякаш пулсираше с необикновената си светлина. Силуетите на дърветата се полюшваха безразлично на фона на разгарящият се огън, като на японска гравюра.

Пламтеше погребалната клада на Сатаната!

Ние стигнахме пристана. Прожекторът ни освети. Ние тръгнахме смело напред. Баркър седна в лодката, която бе завързана за пристана. На яхтата решиха, че ние отиваме при тях. Те продължиха да ни осветяват.

Моторът зарева. Помогнах на Ева да се спусне в лодката, после сам скочих вътре. Баркър пусна мотора на първа скорост, лодката дръпна напред, после той превключи на пълната мощност.