До Сатаната — седем крачки!

Накрая Сатаната подари на дребничката французойка, която седеше от дясната му страна, гривна със сапфири и каза, че тя е принадлежала на Лукреция Боржия. Аз си помислих, с какво го е заслужила и не бе ли ироничен намек за това споменаването на името на предишната му стопанка? Но дори и така да бе, това не се отрази на нейната радост.

И невероятно се увеличи уважението ми към Сатаната от това, че на събирането не бе дадена мелодраматична тайнственост, никаква маскировка или разни изтъркани номера вместо имена. Хората му се срещаха лице в лице. Очевидно, самата мисъл за предателство бе невъзможна и вярата им в защитата на Сатаната — абсолютна. Не се съмнявах, че всички те или повечето бяха свидетели на изкачването ми по стълбата и че те са видели трагедията на Картрайт. Но нищо в поведението им не подсказваше това.

Те пожелаха на Сатаната „лека нощ“. Аз станах и си тръгнах с всички, но той ме спря с поглед и кимане на главата.

— Почакайте, Джеймс Киркхайм.

Това бе заповед. И скоро ние бяхме сами, масата прибрана, а слугите изчезнали.

— И така — очите без мигли ме гледаха през края на голямата си чаша, — вие загубихте!

— Не чак толкова много, колкото можех, Сатана — усмихнах се аз, — ако се бях качил още едно нагоре, падането ми, би могло да бъде, като вашето през древността — право в самия Ад.

— Това пътешествие — вежливо отбеляза той, — бе доста интересно. Но годината минава бързо и вие отново можете да се опитате.

— Да се опитам да пропадна ли — разсмях се аз.

— Вие си играете със Сатаната — напомни той и поклати глава. — Не, грешите. Моите планове изискват присъствието ви на земята. Въпреки това хваля благоразумието ви при изкачването. И си признавам, вие ме изненадахте.

— В такъв случай започвам службата си със забележително постижение — аз се изправих и му се поклоних.

— Нека тази година бъде успешна и за двама ни — каза той. — А сега, Джеймс Киркхайм, искам първата ви служба!

Аз седнах и зачаках, пулсът ми леко се засили.

— Юнанските нефрити — каза той. — Истината е, че работата е така организирана, че те да останат при вас, ако се окажете достатъчно умен. Истината е, че би ме забавлявало притежаването на тези брошки. Аз съм принуден да избирам между два интереса. Очевидно и в двата случая, ще изпитам полуразочарование.

— Казано с други думи, сър — намесих се аз, — вие сте забелязали, че два пъти не може да се яде от една и съща баница?

— Точно така — съгласи се той. — Още един недостатък на този така зле оформен свят. Сега нефритите са в музея. какво пък, нека си стоят там. Но музеят ми е длъжен да заплати моето полуразочарование. Реших да придобия нещо, което му принадлежи и отдавна ме интересува. Вие… ще убедите музея… да ми го даде, Джеймс Киркхайм!

— А това ли? — запитах аз. — И какъв ще бъде начинът ми на убеждаване?

— Лесен — отвърна Сатаната. — Всъщност, на това изпитание са били подлагани всички воини в древността, преди да ги посветят като рицари. Аз се придържам към този обичай.

— Подчинявам се на правилата, сър — казах аз.

— Преди много столетия — започна той разказа си, — фараонът заповядал на най-великия златар, Бенвенуто Челини на своето време, да изработи огърлица за дъщеря му. Никой не знае, било ли е за рождения й ден или за сватбата й. Златарят направил огърлицата от най-хубавото злато, лазурит и зелен полеви шпат, наричан аквамарин. От едната страна със златните йероглифи на името на фараона майсторът изобразил сокола, увенчаващ слънчевия диск, това било Хор, синът на Озирис, в известен смисъл на думата бог на любовта и пазач на щастието. На другата страна — крилат змей, носещ на себе си кръст с дръжки, crux ansata, символът на живота. Долу се намирал седящият бог с множеството години в ръката, а на лакътя му — попова лъжичка, символът на вечността. Така, фараонът искал, чрез амулети и символи да даде вечна любов и живот на своята дъщеря.

Уви! Какво е човешката любов, надежда и вяра?! Принцесата умряла, умрял и фараонът, а с времето отмрели и Хор и Озирис и всички богове на древния Египет.

Но красотата, която неизвестният майстор вложил в тази огърлица не умряла. Тя не можела да умре. Тя е безсмъртна. Огърлицата векове лежала заедно с мумията на принцесата в скрития каменен гроб. И преживяло боговете си. То ще преживее и днешните богове и боговете на бъдещето. Незамъглената му красота продължава да ни озарява така, както на времето, когато изтлялата гръд, на която я намерили, е била пълна с живот и любов и може би е била лека сянка на същата тази красота, която в огърлицата е безсмъртна.

— Огърлицата на Сенусерт Втори! — Възкликнах аз. — Познавам този забележителен предмет, Сатана!

— Трябва да го имам, Джеймс Киркхайм!

Погледнах го объркано. Ако смята това за леко, то тогава какво ще бъде трудното?