Дом на пръст и кръв

Очевидно беше намерила начин веществото да работи в нейно отсъствие. Но Брайс не се възхити от постижението й. Флакончето беше просто ням спомен за близостта им с Хънт онзи ден.

Обмисляше дори да го изхвърли, но накрая реши да го заключи в сейфа в кабинета на Джесиба, при петнайсетсантиметровия златен патрон от Богоубиеца. Живот и смърт, спасение и унищожение, затворени в обща гробница.

— Вайълет Капел съобщи по сутрешните новини, че сигурно имало още бунтовници…

— Изключи таблета, Лехаба, или ще го хвърля в шибания аквариум.

Острите й думи разрязаха като с нож въздуха в библиотеката. Шумолящите в клетките си същества застинаха. Дори Сиринкс се разбуди от дрямката си.

Лехаба избледня до светлорозово.

— Сигурна ли си, че няма с какво да.

Брайс затвори книгата и тръгна към стълбите.

Не чу следващите думи на Лехаба заради жуженето на интеркома. Работният й ден се оказваше по-натоварен от обичайното — цели шест клиенти дойдоха да й губят времето с въпроси за неща, които нямаше да купят. Ако й се наложеше да се занимава с още един кретен днес.

Погледна мониторите. И замръзна.

Есенния крал огледа галерията — изложбената зала, пълна с безценни артефакти, вратата към кабинета на Джесиба и прозореца му с изглед към основния етаж. Погледът му се задържа върху прозореца толкова време, че Брайс се зачуди дали не вижда през едностранното стъкло Богоубиеца, закачен на стената зад бюрото на Джесиба. Дали не усеща смъртоносното му присъствие и това на златния патрон в сейфа. Очите му продължиха към желязната врата от дясната й страна и накрая… накрая стигнаха до Брайс.

Никога не беше идвал. Нито веднъж през всичките тези години. Защо му беше да идва сега?

— Има камери навсякъде — обяви тя, без да става от стола си зад бюрото. Мразеше мириса му на пепел и мускатово орехче, защото я връщаше дванайсет години назад, към ридаещото тринайсетгодишно момиченце при последната им среща. — Казвам, в случай че си дошъл да откраднеш нещо.

Той игнорира подигравката й и пъхна ръце в джобовете на черните си дънки, продължавайки безмълвния оглед на галерията. Баща й беше прелестен. Висок, мускулест, с невероятно красиво лице под дългата червена коса, чийто нюанс и копринена гладкост беше наследила. Изглеждаше само с няколко години по-възрастен от нея, а и беше облечен като младеж — с черни дънки и тениска с дълъг ръкав. Но кехлибарените му очи излъчваха древна жестокост, когато заяви:

— Синът ми ми разказа какво се е случило на реката в сряда през нощта.

Изумително как лекият му акцент върху „синът ми“ успя да превърне фразата в обида.

— Рун е добро куче.

— Принц Рун е сметнал за нужно да ме уведоми, тъй като се е опасявал, че ти си в опасност.

— Но все пак си изчакал три дни? Сигурно си се надявал да разпънат и мен на кръст?

Очите на баща й проблеснаха.

— Дойдох да те информирам, че съм ти уредил охрана и че губернаторът знае за ненамесата ти в онези събития. Бъди спокойна, че няма да ти посегне. Дори за да накаже Хънт Аталар.

Тя изсумтя и баща й застина.

— Трябва да си безкрайно глупава, ако не вярваш, че вече само това може да прекърши Аталар.

Рун явно го беше осведомил и по този въпрос. Катастрофалните й взаимоотношения с Хънт. Ако изобщо начинът, по който я беше използвал, можеше да се нарече така.

— Не ми се говори за това.

Нито с него, нито с когото и да било. Фурия пак беше изчезнала и въпреки че Хвойна й пишеше, Брайс гледаше бързо да прекрати чата. Освен това и звъняха майка й и Рандъл. А Брайс започна с големите лъжи.

Не знаеше защо излъга за ролята на Хънт. Може би защото не искаше да си признае колко глупава е била да го допусне до себе си — и сляпа за машинациите му, при положение че всички я предупреждаваха за него, че дори той самият й призна за безсмъртната си любов към Шахар. Мисълта, че бе избрал мъртвата архангелка и общата им кауза пред нея, пред бъдещето им заедно, я съкрушаваше. Не можеше да говори с майка си за това. Не и без да загуби напълно жалките останки от самоконтрола си.

Затова Брайс просто се върна към работата си. Какво друго й оставаше? Нямаше отговор от местата, където бе кандидатствала за работа.

— Няма да говоря за това — натърти тя.

— Напротив, ще говориш. С краля си.

Жив въглен от силата му изпращя в залата и лампите с първосвет замъждукаха.

— Ти не си мой крал.

— Официално съм — поправи я баща й. — Регистрирана си като полуелфически гражданин. Това те поставя под моя юрисдикция в града и те причислява към Дома на небеса и дихания.

Тя изтрака с нокти.

— Да чуем тогава за какво искате да говорим, Ваше Величество.

— Спря ли да търсиш Рога?

Тя примига насреща му.

— Има ли значение вече?

— Става дума за смъртоносен артефакт. Това, че си научила истината за Даника и Аталар, не означава, че онзи, който го е взел, няма да го използва.