Дом на пръст и кръв

— Не ти ли каза Рун? Даника е откраднала Рога, за да ядоса майка си. И го е изхвърлила някъде, докато е била надрусана като животно. Не е имал нищо общо със случая. — Когато баща й се намръщи, Брайс поясни: — Даника и другите пристрастени към синта са призовавали кристалоси неволно, заради черната сол в състава му. Изобщо не е имало смисъл да търсим Рога. Още от самото начало никой не е бил по следите му.

Брайс не можеше да прецени кого ненавижда повече: Хънт, Даника или себе си, задето не беше прозряла лъжите им. Задето не беше искала да ги прозре. И тази омраза превземаше всяка нейна стъпка, всяка глътка въздух. Прогаряше я надълбоко.

— Дори никой да не го издирва сега, е важно да се уверим, че Рогът няма да попадне в грешни ръце.

— Само в елфически, така ли? — Тя се усмихна студено. — Мислех, че си възложил тази задача на сина си, Избраника.

— Той има други ангажименти.

Рун явно го беше пратил на майната му.

— Е, ако ти хрумва къде може да го е захвърлила Даника в някой от наркоманските си делириуми, цялата съм в слух.

— Това не е маловажно. Въпреки че силата му отдавна е угаснала, Рогът заема почетно място в елфическата история. За народа ми е от огромно значение да бъде открит. Предположих, че ще представлява интерес за някой с твоята професионална насоченост. И за работодателката ти.

Тя върна поглед към компютъра си.

— Не ми пука.

Есенния крал се умълча за миг, после силата му забуча, смущавайки всички аудиоустройства наоколо.

— Обичах майка ти много.

— Да, толкова много, че си оставил белег на лицето й.

Тя можеше да се закълне, че баща й изтръпна.

— Не мисли, че не съжалявам за постъпките си всеки един момент оттогава. Че не живея в срам.

— Да бе, повярвах ти.

Магията му затътна в залата.

— Толкова приличаш на нея. Повече, отколкото можеш да си представиш. Тя не прощаваше на никого за нищо.

— Ще го приема като комплимент.

Онзи стар огън отново лумна в главата й, в костите й.

Баща й каза тихо:

— Исках да я направя своя кралица. Дори бях подготвил документите.

Тя примига.

— Смайваща проява на неелитаризъм от твоя страна. — Майка й никога не бе споменавала този факт. — Тя обаче не би се чувствала добре на трона. Щеше да ти откаже.

— Обичаше ме достатъчно, за да приеме — оспори той с абсолютна сигурност.

— И според теб това заличава действията ти?

— Не. Никога нищо няма да ги заличи.

— Да оставим жалването. Повече ме интересува защо реши да дойдеш след толкова години?

Баща й впери дълъг поглед в нея. После тръгна към вратата, отвори я безмълвно и следобедното слънце озари червената му коса. Но преди да излезе на улицата, й каза:

— Дойдох тук след толкова много години, за да те предупредя, че може да приличаш на майка си, но приличаш и на мен повече, отколкото подозираш. — В кехлибарените му очи, същите като нейните, пробяга искра. — А това не е добре.

Вратата се затвори и галерията притъмня. Брайс прикова поглед към компютърния екран пред себе си.

Още не се знаеше нищо за Хънт. Не го споменаваха в новините. Никой никъде не казваше дали Умбра Мортис е в затвора, дали го изтезават, дали е жив, или мъртъв.

Сякаш не бе съществувал. Сякаш го беше сънувала.

69

Хънт се хранеше единствено защото тялото му го изискваше, спеше, защото нямаше какво друго да прави, и гледаше екрана в коридора отвъд решетките на килията му. Той беше навлякъл това на трима им с Вик и Джъстиниън и нямаше връщане назад.

Мика беше оставил тялото на ангела върху кръста. Джъстиниън щеше да виси там цели седем дни, а когато най-накрая го сваляха, щяха да го хвърлят в Истрос. На изменниците не им се полагаше Отплаване. Те отиваха право в коремите на речните зверове.

Стъкленицата на Виктория вече беше пусната в падината Мелиное.

Мисълта, че седи безпомощно на океанското дъно, в най-дълбоката точка на Мидгард, обградена само от мрак, тишина и притискащите стъклени стени…

Често го будеха кошмари за страданията й и понякога скачаше от леглото да повърне в тоалетната.

След време започна и сърбежът надълбоко в гърба му, из цялата площ, от която вече никнеха новите му криле. Сърбеше, сърбеше, сърбеше. А младата плът още беше толкова чувствителна, че почешеше ли я, го пронизваше ослепителна болка и докато часовете се нижеха бавно, Хънт стискаше зъби с растежа на всеки нов сантиметър.

Пълна загуба, казваше безмълвно на тялото си. Тези криле бяха пълна шибана загуба, при положение че броени дни или часове го деляха от екзекуцията.

Никой не го беше посещавал, откакто Исая дойде преди шест дни. Следеше времето, наблюдавайки по екрана хода на слънцето в атриума.

Нямаше нито вест от Брайс. Но той не смееше дори да се надява, че ще намери начин да го навести, макар и само за да я моли на колене за прошка. Да й каже всичко онова, което го глождеше.

Може би Мика щеше да го държи тук, долу, докато изгниеше. Докато полудееше като Вик, скрит надълбоко под земята, защото повече никога нямаше да лети, да почувства свежия въздух по лицето си.

Вратата в дъното на коридора изсъска и Хънт примига, изтръгвайки се от унеса си. Дори влудяващият сърбеж в крилете му секна за миг.