Дом на пръст и кръв

— Би могла да поканиш ангела в библиотеката, за да работите заедно по това нещо, което очевидно ви затруднява.

Брайс врътна очи.

— Манията ти по Аталар започва да звучи леко психопатски.

Лехаба въздъхна.

— Случайно да си виждала Хънт Аталар?

— Все пак живее на покрива срещу моята сграда, така че да.

Лехаба паузира сериала и отпусна глава на облегалката на малкото си диванче.

— Той е същинска мечта.

— Аха, питай го по въпроса.

Брайс затвори имейла, който четеше — един от около стоте между нея и Терциан и първият, в който вече флиртуваше деликатно с нея.

— Хънт е достатъчно красив да се снима в сериал.

Лехаба посочи с фино краче таблета, изправен пред нея.

— За жалост, не мисля, че с такава разлика в размерите ще ви се получи в спалнята. Не знам дали ще успееш дори да прегърнеш оная му работа.

Лехаба изпусна облаче дим от смущение и замаха с ръце да го разсее.

— Биби!

Брайс се изкиска, после посочи таблета.

— Не аз зяпам по цял ден сериал, който в общи линии е порно със сюжет. Как се казваше? „Голи и зъбати“?

Лехаба полилавя.

— Не се казва така, много добре знаеш! И това е изкуство. Героите правят любов. А не се… — запъна се феичката.

— Чукат? — подхвърли сухо Брайс.

— Точно така — кимна целомъдрено Лехаба.

Брайс се засмя, позволявайки на смеха да прогони навъртащите се около нея духове от миналото, и огнената фея, въпреки скромността си, се присъедини.

— Съмнявам се Хънт Аталар да е от типа мъже, които правят любов — добави Брайс.

Лехаба скри лице в дланите си и захъмка от срам.

Само за да я поизмъчи още малко, Брайс додаде:

— По-скоро е от онези, които те навеждат над бюрото и…

Телефонът иззвъня.

Тя погледна към тавана, питайки се дали Аталар не я е чул някак, но — не. Оказа се по-лошо.

— Здравей, Джесиба — каза Брайс в слушалката и махна на Лехаба да се връща на поста си, в случай че магьосницата ги наблюдава през камерите в библиотеката.

— Радвам се да видя, че Лехаба се труди усърдно.

Феичката изключи набързо таблета и си придаде бдителен вид.

— Хващаш я по време на сутрешната й почивка — оправда я Брайс. — Полага й се.

Лехаба й стрелна благодарен поглед, който стигна чак до костите й.

Джесиба просто започна да реди команда след команда.

Трийсет минути по-късно, седнала на бюрото в изложбената зала на галерията, Брайс се взираше в затворената входна врата. Тиктакането на часовника изпълваше пространството, напомняйки непрекъснато за всяка изгубена секунда. Всяка секунда, в която убиецът на Даника и глутницата скиташе свободно из града, докато тя си седеше и се ровеше из глупави документи.

Недопустимо. Но мисълта да отвори вратата към всички онези спомени…

Знаеше, че ще съжалява. Че е абсолютно безумие. Но набра номера, преди да е размислила.

— Какво има?

Гласът на Хънт вече звучеше остро, пълен с бури.

— Защо веднага реши, че е станало нещо?

— Защото за пръв път ми се обаждаш, Куинлан.

Това беше грешка — огромна глупава грешка. Тя се прокашля, готова да се оправдае, че се обажда да си поръча обяд, но Хънт я изпревари:

— Да не си открила нещо?

Можеше да се справи заради Даника, заради глутницата „Дяволи“. Щеше да се справи. Гордостта нямаше място тук.

— Трябва да ми помогнеш с нещо.

— С какво?

Но още преди да е изрекъл въпроса си, силен юмрук почука на вратата. Не й трябваше камерата, за да се досети, че е той.

Отвори вратата и я посрещнаха разгърнати криле и аромат на мокри кедри. Хънт попита кисело:

— Ще вдигнеш ли врява, ако поискам да вляза, или може да си спестим тая част от програмата?

— Просто влизай.

Брайс го остави на входа и се върна при бюрото. Отвори най-долното чекмедже, извади шише за многократна употреба и глътна от него.

Хънт затвори вратата след себе си.

— Не е ли малко рано за пиене?

Тя не си направи труда да го поправи, а просто отпи още глътка и седна в стола си.

Хънт впи поглед в нея.

— Ще ми кажеш ли какво става?

На желязната врата към библиотеката се почука вежливо. Хънт завъртя глава към масивния метал, прибирайки крилете си.

Още едно почукване отекна в преддверието на изложбената зала.

— Биби — обади се печално Лехаба от другата страна на вратата. — Биби, добре ли си?

Брайс врътна очи. Ктона да й е на помощ.

Третия път беше плахо чук-чук-чук.

— Биби? Биби, моля те, кажи, че си добре.

— Добре съм — провикна се Брайс. — Връщай се долу и си върши работата.

— Искам да те видя с очите си — отвърна Лехаба с глас на угрижена леля. — Иначе няма да мога да се съсредоточа в работата си.

Хънт свъси вежди — макар че устните му се поразтегнаха.

Брайс обясни:

— Първо, тя е виртуоз в драматизирането.

— О, Биби, толкова си жестока понякога…

— И второ, на долния етаж не трябва да стъпва почти никой, така че, ако докладваш на Мика за него, приключваме.

— Обещавам — отвърна предпазливо Хънт. — Въпреки че Мика е способен да ме принуди да говоря.

— Тогава не му давай причина да любопитства.

Тя остави шишето на бюрото и се изправи на учудващо стабилни крака. Хънт все пак се извисяваше над нея. Ужасните преплетени тръни, татуирани през челото му, сякаш изсмукваха светлината от стаята.

Той потри челюстта си.

— Долу държите контрабандните придобивки, нали?