Дом на пръст и кръв

Въпреки че не беше успяла да намери нищо за Рога, може би имаше начин да разбере какво беше мястото на Даника във всичко това.

Ръцете й трепереха, но се насили да довърши списъка със заниманията на Даника — поне тези, за които знаеше.

Докато слънцето тръгна да залязва, а Сиринкс започна да се навърта край вратата, готов за разходката обратно към апартамента й, Брайс вече искаше да даде останките от душата си на някой косач в замяна на тихото блаженство на леглото си. Шибаният ден се беше проточил твърде дълго, оставяйки я с купища информация за осмисляне и списък, скрит в чекмеджето на бюрото й.

Явно денят беше тежък и за Аталар, защото следеше двама им със Сиринкс от небето, без да каже и дума.

Брайс си легна още в осем и веднага потъна в безпаметен сън.

23

Сутринта Брайс седеше пред бюрото в изложбената зала на галерията, взирайки се в списъка с последните занимания на Даника, когато телефонът й иззвъня.

— Приключих сделката с леопарда — заяви тя на Джесиба вместо поздрав.

Беше попълнила документите още преди час.

— Трябва да се качиш в кабинета ми и да ми изпратиш един файл от моя компютър.

Брайс врътна очи, сдържайки се да не подхвърли саркастично „Пак заповядай“, и попита:

— Нямаш ли достъп до него?

— Този нарочно не е в мрежата.

Брайс стана с разширени от яд ноздри и лека пулсираща болка в крака и отиде до малката врата в стената до бюрото. Докосна металния панел от едната й страна и заклинанията се отключиха. Вратата се отвори, разкривайки тясното, облицовано с мокет стълбище към горния етаж.

— Когато поискам да направиш нещо, Брайс, ще го правиш. Без въпроси.

— Да, Джесиба — измърмори Брайс, докато се качваше по стълбите.

Измъквайки се от опипващите ръце на леопарда вчера, беше заметнала някое сухожилие в болния си крак.

— Иска ли ти се да бъдеш червей, Брайс? — измърка Джесиба с глас, злокобно близък до гъргоренето на косачите.

Добре че наистина не беше една от тях, макар че често си сътрудничеше с косачи в Дома на пламъци и сенки. Слава на боговете, че никой от тях не се беше появявал в галерията.

— Иска ли ти се да бъдеш торен бръмбар или пък стоножка?

— Предпочитам да съм водно конче.

Брайс влезе в малкия елегантен кабинет на горния етаж. Едната му стена беше изцяло стъклена, звукоизолираща и предлагаше изглед към галерията на долния етаж.

— Внимавай какво си пожелаваш — предупреди я Джесиба. — Бързо ще затворя голямата ти уста, като те преобразя в някоя гадинка. Тогава няма да имаш никакъв глас.

Брайс изчисли часовата разлика между Лунатион и западното крайбрежие на Пангера и реши, че Джесиба вероятно тъкмо се е върнала от вечеря.

— Пангерското червено вино е силничко, а?

Наближи дървеното бюро, когато първосветите се включиха автоматично. Цяла редица осветяваше разглобената пушка, окачена на стената зад бюрото. Богоубиеца блестеше като в деня на изковаването си. Брайс можеше да се закълне, че златните и стоманените му части изпускаха леко виене — сякаш легендарното смъртоносно оръжие още звънтеше след последния си изстрел.

Присъствието му я обезпокояваше, въпреки че Джесиба го беше разглобила на четири части, които беше закачила на стената като произведение на изкуството. Четири части, които лесно можеха да се сглобят отново, но поне така клиентите й бяха по-спокойни, макар и да им напомняха, че тя командва тук.

Магьосницата не казваше на никого за петнайсетсантиметровия гравиран златен патрон в сейфа до картината на стената отдясно. Беше го показала само веднъж на Брайс, позволявайки й да прочете двете думи, гравирани на него: Memento Mori.

Същите като онези от мозайката в Месарския пазар.

Посланието й се беше сторило мелодраматично, но една част от нея се възхищаваше на патрона и пушката — толкова рядък екземпляр, че само няколко такива съществуваха в цял Мидгард.

Брайс включи компютъра на Джесиба и й изпрати файла, докато магьосницата нареждаше инструкции. Като тръгна надолу по стълбището, попита шефката си:

— Да си чувала новини за Рога на Луна?

Магьосницата се замисли.

— Заради разследването ли питаш?

— Може би.

Гърленият, студен глас на Джесиба беше отражение на Дома, на който служеше.

— Не съм чула нищо.

После затвори. Брайс стисна зъби и тръгна обратно към бюрото си в изложбената зала.

Лехаба я спря, прошепвайки през желязната врата:

— Може ли да видя Ати?

— Не, Леле.

Ангелът стоеше настрана и тази сутрин. За щастие.

Търси там, където боли най-много.

Беше направила списъка за последната седмица от живота на Даника. Но сега я чакаше друга тежка задача. И сутринта се беше събудила с ужас заради нея. Телефонът, стиснат в ръката й, иззвъня, и Брайс се приготви Джесиба да я нахока, че е объркала файла, но се оказа Хънт.

— Аха? — попита вместо поздрав.

— Станало е ново убийство.

Гласът му беше стегнат, леден.

Тя едва не изпусна телефона.

— Кой…

— Още не съм получил подробности. Но се е случило на десетина пресечки оттук, до портата на Стария площад.

Сърцето й препускаше толкова яростно, че Брайс едва си пое дъх да попита:

— Има ли свидетели?

— Не. Но предлагам да отидем на местопрестъплението.