Домът на боговете

— Да? — попита тя, без да вдигне поглед.

— Мелисент, какво направи с мен?

— Какво те кара да мислиш, че съм направила нещо с теб?

— Погледни ме!

Мелисент остави списанието и го огледа от горе на долу. На него му се налагаше да се преоблече, защото беше далеч по-едър отпреди. Беше два метра и отгоре висок и пропорционално широк. Косата му, преди в убито мише кестеняво, сега беше златиста и чуплива. Дори и чертите на лицето му бяха преобразувани. Казано накратко, когато сложи пръстена, той изглеждаше като задръстеняк, а сега — като супержребец.

— Харесва ли ти? — попита Мелисент. — Това е моят малък подарък за тебе.

— Но какво направи?

— Дадох ти външността и способностите на полубог — обясни Мелисент.

— Аз? Полубог?

— Погледни се.

— Външността е едно. Но истинските полубогове притежават свойства, недостъпни за обикновените хора.

— Вземи провери — рече Мелисент. — Ще откриеш, че боравиш превъзходно с оръжие, както и в ръкопашен бой; че притежаваш енциклопедични познания по най-полезните заклинания; и още много повече.

— Много повече? Какво много повече?

— Способностите ти във всички области са нараснали — престорено сдържано рече Мелисент, — ако схващаш какво искам да ти кажа.

— Да не би да искаш да ми кажеш онова, което си мисля, че искаш да ми кажеш?

Тя прочете набързо мислите му — нещо, което обикновено избягваше, защото беше нахално и невъзпитано. Но точно сега й се струваше съвсем уместно.

— Да — рече тя. — Прав си да мислиш, че сега притежаваш ненадминати възможности в най-сладостните неща в живота, както и повишена способност да им се наслаждаваш.

— Уха! — възкликна Артър.

— Да, нали? — откликна Мелисент.

Миг по-късно той вече беше наведен над нея, награбил я с мускулестите си ръце.

— Жено — рече той, и гласът му беше половин октава по-плътен от гласа му, когато е настинал, — това е чаканият миг.

— Да — отвърна Мелисент. — О, да!

И всеки падна в прегръдките на другия.

Но не много дълго след това и двамата седяха на леглото на Артър, голи, две великолепни голи животни, а между тях не трептеше нищо освен разочарование.

— Мамка му! — рече Артър.

— Какво стана? — попита Мелисент.

— Не знам. Като дойде същественият момент, аз… аз просто не можах.

52

И тъй, животът продължи. Отношенията между Мелисент и Артър бяха напрегнати. Лийфи и другите поздравиха Артър за новия му, подобрен външен вид и му казаха, че бил бог с късмет — такава красива богиня като Мелисент да го слуша и да му се подчинява.

Артър не им възрази. Не искаше да обсъжда Мелисент и своите проблеми с нея с никого. Да си мислят каквото си искат.

Всеки като че смяташе, че той извадил голям късмет — освен Мими. Един ден, когато дойде на работа в новата си роля на висша жрица на НСР ПДБ, тя го изгледа от глава до пети, набърчи нос и го попита не е ли напълнял и парфюм ли е започнал да си слага. Артър, разбира се, не използваше парфюм, дори и лосион за след бръснене не използваше. Що се отнася до напълняването, той много добре знаеше, че всичко е корав мускул. Мими беше пуснала тия забележки с намерение да го подкачи. Друг мъж сигурно би решил, че по този начин тя показва, че все още се интересува от него, но Артър ги изтълкува като поредната проява на безсмъртната й неприязън към неговата особа. Не й обърна внимание и продължи да си гледа работата.

А тези дни имаше много работа. Култът се беше разраснал със смайваща бързина и сега имаше секти в четирийсет щата, като всеки ден се присъединяваха нови; вече имаше и чуждестранни последователи. Думата на Артър се смяташе за последната дума на доктрината и ритуала. Ала той почти не обръщаше внимание на задълженията си и обикновено подписваше каквито документи му пробутваха, без да си прави труда да ги чете. Осъзнаваше, по собствения си мъгляв начин, че приятелчетата на Лийфи творят същински ад на Земята.

Арагонет, новопристигнал природен бог, беше приел за свой дълг да въоръжи Земята и всичко растящо по нея срещу грабителските набези на човечеството. Измайстори трева, която можеше да расте навсякъде и беше почти неизтребима. Тя задушаваше всичко останало.

Дори и боговете не одобриха това. Те възразиха срещу Арагонет, а той им отговори: „Един бог трябва да прави онова, което трябва“.

Най-накрая се наложи Лийфи да привика Иртис, протовавилонския бог на огъня, за да спре избуяването на супертревата, която задушаваше по-полезните растения. Иртис успя да изтреби цели блокове от по сто квадратни километра — така я изпепели тая трева, че никога повече да поникне. Но и нищо друго не можеше да поникне.

Действията на боговете имаха и много други лоши последици. Те просто не можеха да се сдържат да не бърникат в равновесието на нещата на Земята и бомбастичното им безразсъдство докарваше още по-големи злини на човечеството. Лийфи и още неколцина по-обществено ориентирани богове се опитаха да компенсират това чрез чудотворна милостиня и се хванаха да изхранват цели народи с храна, която наричаха манна бри. Но това скоро им омръзна, а и освен това, за да снабдяваш разрастващото се човечество с нужното, трябваше да си богуваш на пълно работно време.