Домът на боговете

Както и да е, освен това отбелязахме, че за да оцени истински една богиня, е нужен мъж, притежаващ значителна сила, монументална чувственост и изтънченост на вкуса, по-фина и от тази на професионален дегустатор на вина. За зла беда Артър Фен не беше нито едно от тези неща. Що се отнася до чувствеността и изтънчения вкус, той си беше един най-обикновен човечец. Мелисент хабеше чувствата си по него.

Тя си го знаеше, но беше достатъчно разумна никога да не го споменава, освен като намек сегиз-тогиз, когато й дойдеше до гуша. А Артър й даваше доста поводи за това.

Приближеше ли се на по-малко от две педи от него, и той започваше да трепери. Докоснеше ли го, той припадаше.

Това в известен смисъл беше много ласкателно, но не помагаше за онази грандиозна сексуална консумация, за която беше създадена Мелисент. Всъщност, за консумация и дума не можеше да става. Артър беше твърде преизпълнен с благоговение, почит, омраза към себе си и ниска самооценка, че да я докосне или да й позволи да го докосне.

Не че тя щеше да направи първата стъпка. Богините, макар да нямат нищо против агресията, предпочитат да ги ухажват по нормалния начин и мъжете да предприемат откритите ходове. Но по мнението на Артър всякаква мисъл за физическо сближаване беше равносилна на обида на царската особа и едва ли не на светотатство.

Без значение колко често му го казваше, той просто не можеше да проумее, че тя го желае. Вечно си казваше „Кой съм аз, че да ме желае богиня?“ — и отговорът винаги идваше: бунак нещастен, ето кой. Подобни мисли не водят до успехи в ухажването.

Мелисент виждаше колко му е трудно. Тя знаеше какви са мъжете — беше си преговорила набързо материала по въпроса — и разпознаваше ниската самооценка, когато я видеше. Реши да не прибързва и да даде шанс на Артър да я опознае.

Замисли се над съвета на Хермес и реши да се консултира с още някого. Уреди си разговор с Минохе, някогашен висш бог на ливанците. Двамата се имаха отдавна и тя уважаваше мъдростта на по-възрастното божество.

— Имам проблем — каза му тя един ден, след като го издири в ранчото му в западната част на Царството на боговете.

— Така си и мислех. Виждам лека бръчица на съвършеното ти чело. Не бива да оставяш трудностите да те загрозяват, мила моя.

— Тогава ми помогни да се справя с тях.

Тя разказа на Минохе как се е влюбила в смъртен и е отишла при него, и как този мъж я отбягва и като че е обзет от благоговение и страх пред нея.

— Обичала ли си смъртен преди? — попита я Минохе.

— Не, не съм — отвърна Мелисент. — И през ум не ми е минавало.

— „Всекиму своето“ е добро правило — рече Минохе. — Но онова, което изживяваш, се е случвало от време на време и трудности винаги е имало. И трудностите винаги са били за сметка на човека.

— Той като че се чувства по-долен от мен — рече Мелисент.

— Така и трябва. Той е само някакъв си човек. Ти си богиня. Мелисент въздъхна.

— Какво ли може да се направи?

— О, начин има. Учудвам се, че сама не си се сетила.

— Кажи ми!

— Слушай ме внимателно, миличка. В това, което ще ти кажа, има известни рискове, но резултатите са почти гарантирани. Мислила ли си да му поднесеш подарък?

— Той трябва мен да обсипва с подаръци!

— Разбира се, мила моя. Но аз имах предвид подарък за него от твърде особен и необичаен вид. Подарък, какъвто само богиня може да дари…

— Артър — рече Мелисент същата вечер, когато останаха сами.

— Да, любов моя?

— Имам подарък за теб.

— Ужасно мило от твоя страна — каза Артър. — Но не биваше.

— Няма ли да ме попиташ какъв е?

— Сигурен съм, че ще ми кажеш, когато решиш, че моментът е подходящ.

Мелисент въздъхна. Това почтително отношение на Артър понякога наистина я дразнеше. Но беше решена да се държи мило.

— Ето го, скъпи мой — тя извади от пазвата си малка кутийка и я поднесе на Артър.

Артър я въртеше ли въртеше в ръце и мънкаше:

— Прекрасно, просто прекрасно…

— Отвори я.

— О! О, тъкмо това смятах да направя, разбира се.

Той отвори кутията. Вътре имаше пръстен. Изглеждаше направен от желязо и беше доста семпъл, макар да беше гравиран с любопитни руни.

— О, просто е прекрасен — рече Артър с толкова тъпоумен тон, че на Мелисент й идваше да го ритне.

— Сложи си го.

— Ами, не съм убеден, че трябва. Безопасно ли е?

— Артър — рече Мелисент, като не успя съвсем да удържи нотката на заплаха в гласа си — не е безопасно да не си го сложиш.

— О, много добре — рече Артър. Той нахлузи пръстена на показалеца си — съвсем по мярка му беше. — А сега?

— Сега според мен ще е добре да полегнеш малко — рече Мелисент.

— Но защо?

— Пръстенът притежава определени… свойства. С тях трябва да се посвикне.

Артър изведнъж пребледня.

— Усетих нещо! — възкликна той.

— Да — рече Мелисент. — Така си и мислех.

— Нещо в стомаха ми.

— Често точно там се усеща първият ефект.

— Първият ефект на какво? Мелисент, какво си сложила в пръстена?

— Нищо лошо, скъпи мой. Иди да си полегнеш. Ще си доволен, обещавам ти.

Артър отиде да полегне. Мелисент се оттегли в своя ъгъл и заразгръща модно списание. Двайсет минути по-късно, когато стигна до последните парижки модели, Артър се надигна от леглото.