Домът на боговете

Скабър доволно забеляза, че корабите, макар и древни на години, въпреки това имаха онзи модерен вид, постижим само за предци, които сънуват бъдещето. Изненада го голямото разнообразие от форми, на което се натъкна окото му. Бяха твърде многобройни, че да се изброят, но въпреки това си просеха обяснение.

— Виждам, че си изненадан от разнообразните форми на нашите кораби — обади се Ксосе. — Нашите предци са построили флотилията така, че за всяка форма на извънземно да има удобен по форма кораб. Така и стана.

— Вашите предци са били извънредно предвидливи в очакванията си за изискванията на бъдещето — отбеляза Скабър.

— Пилотите, навигаторите, готвачите и чистачите, войниците, морските пехотинци, женският корпус за поддръжка и, въобще, всичко, необходимо за експедиция с такива размери и важност, тук ли са вече?

— Тук са и са готови — докладва Ксосе.

— Тогава да се залавяме — рече Скабър. — Извънземни! По корабите! Главен астрогатор! Докладвай ми и ще ти задам курс, който ще ни отведе към неизбежния съдбовен миг!

Ксосе гордо се изпъна в стойка мирно.

— Аз съм твоят главен астрогатор. Корабът ти, господарю, те очаква. Отбележете, той би могъл да бъде описан единствено като божествен.

Скабър наистина го отбеляза. Беше огромен златист кораб, и щом вдигнаха белите пластмасови покрития от него, той засия с блясък, съперничещ на този на малкото мъждиво слънчице, огряващо цялото начинание.

— Ние ще водим — обърна се Скабър към своя астрогатор.

— Нека останалите ни следват в какъвто си искат ред.

— Така и ще бъде — отвърна астрогаторът. И скоро, много скоро и с учудваща бързина цялата космическа флотилия литна в небесата, където обиколи веднъж родната планета, а после, по нареждане на Скабър, се гмурна в тайнственото, обгърнато в мистерия субпространство с намерението да изскочи на един замах разстояние от планетата Земя.

47

Здрасти — рече Мелисент. — Върнах се.

Артър седеше в стаята си и си пиеше сутрешното кафе, когато Мелисент изникна зад гърба му. Той подскочи неволно и разля кафе по халата си.

— Да му се не види! — изруга той. — Извинявай. Мелисент, стресна ме, като ми изникна така изведнъж. Няма ли някакъв начин да съобщаваш за пристигането си? Да звъниш с камбанка ли, що ли?

— Слушай — рече тя. — Трябва да ти кажа нещо важно.

Артър бе обзет от чувството, че това не е честно, характерно за мъжете, когато едва-едва позната им богиня се гласи да ги упрекне.

— Каквото и да е то — рече той — съжалявам за него.

— О, небеса, млъкни и чуй какво имам да ти казвам.

— О, извинявай — повтори отново Артър. — Какво има, Мелисент?

— Артър, обичам те.

— О… много мило.

— Реших да заживеем заедно и да ти позволя да ми се кланяш.

— О… уха, ами че страхотно, Мелисент.

— Ти като че ли не се радваш.

— Разбира се, че се радвам. Че как да не се радвам?

— Не знам, но не се радваш. Артър… да не би пък ти да не ме обичаш?

— Хей, естествено, че те обичам! — възмути се Артър. — Кой е казал, че не те обичам?

На Мелисент й идеше да направи и тя не знаеше какво, и тогава й хрумна една мисъл.

— О! — възкликна тя.

— Какво има? — попита Артър.

— Току-що разбрах, че това, че аз те обичам, не означава, че и ти ме обичаш.

— Разбира се, че означава! — възрази Артър.

— Чакай малко — рече му тя.

— Да? — сви се Артър.

— Не се бой, няма да те ударя. Стига си треперил.

— Да, гос’жа.

— И не ми викай гос’жа.

— Няма… Мелисент.

Тя въздъхна.

— Ти не ме обичаш. Ни най-малко. Каква глупачка съм била! Мислех, че щом аз те обичам… но ти не ме обичаш, нали? Кажи истината, Артър!

— Аз те уважавам невероятно — каза Артър. — Според мен си най-прекрасното нещо, което някога съм виждал.

— Но не ме обичаш.

— Не, май че не.

— Сбогом, Артър.

48

Мелисент се върна в Царството на боговете, за да потърси съвет от една от старшите богини, Афродита. Тя живееше в храм от пароски мрамор, в който вечно духаше силно течение, близо до района на Долината Темпе.

Афродита я почерпи с чай и й предложи съчувствие.

— Никой не обича да го накарат да се влюби — рече й тя. — Любовта е типично мъжка идея. Само мъж би могъл да се сети за нея. Само мъжкият принцип във Вселената би могъл така да я измъдри, че изобщо да бъде възможна.

— Не подозирах, че се чувстваш по този начин — рече Мелисент.

— Да не мислиш, че ми е харесвало да бъда главна богиня на любовта? Ни най-малко! Беше просто дълга поредица увлечения по един надут нехранимайко след друг. И след време те винаги ме зарязваха. Когато приключат с любовта, и мъжете, и боговете си търсят друго занимание.

— Не мисля, че Артър е такъв.

— Любовта е нещастие, независимо дали един мъж прави онова, което му се казва, или не. Нещастие е, когато те напусне, нещастие и да ти се мотка наоколо, когато вече не е желан.

— Щом знаеш всичко това, учудвам се, че не си намерила някакъв начин да го използваш в своя полза.

Афродита сви рамене.

— Че какво ли може да направи една богиня на любовта, програмирана от мъжкия принцип на Вселената? Любовта е единствената й радост. Макар и от интелектуална гледна точка може би не е честно, без нея няма наслада, няма защо да живеем.