Домът на Червения убиец

Той почувства нов пристъп на гняв. Ако "Сейнт Ерконуолд" беше една от богатите градски църкви, веднага щяха да сложат стража и това никога нямаше да се случи. Дори Кранстън, дебелият коронер, не беше помогнал, затънал като някаква ревлива девойка в собствените си грижи. Ателстан отново огледа гробището – беше толкова студено, толкова мрачно. Спомни си отец Питър и завидя на спокойния му живот.

– Проклетият Кранстън! – промърмори той. – Проклето убийство! Проклетият Тауър! Проклетите сърца на хората и техните злини! – Той ритна ледената кал и просъска: – Аз съм свещеник, не помощник на шерифа!

– Отче! Отец Ателстан?

Доминиканецът се обърна и погледна гневно младия вестоносец, който стоеше зад него, увит в наметката си.

– Какво има, човече?

– Сър Джон Кранстън ме праща от Тауър. Иска да те види в кръчмата "Светият агнец", близо до Чийпсайд.

– Кажи на коронера – отвърна Ателстан, – че ще дойда, когато дойда и най-добре да е трезвен!

Младежът изглеждаше изненадан и обиден. Свещеникът направи гримаса и разпери ръце.

– Господи, човече, съжалявам. Кажи на сър Джон, че ще дойда, когато мога.

Той пристъпи по-близо и забеляза бледото, изпито лице на младежа и зачервения му нос.

– Премръзнал си – промърмори Ателстан. – Иди в дома ми. На масата има кана вино, налей си една чаша. Чашите са на рафта над огнището. Стопли си стомаха с малко греяно вино, преди да се върнеш.

Вестоносецът се обърна и хукна като хрътка.

– Между другото – извика Ателстан след него – говорех сериозно – сър Джон не бива да пие твърде много.

Доминиканецът бавно тръгна към църквата и се изкачи по стълбите.

– Отче!

Той трепна, когато главният пристав, мастър Люк Бледърсниф, се появи от сенките. Слабото му жълтеникаво лице и рядката руса коса бяха почти скрити под износена шапка от боброва кожа.

– Добро утро, мастър Бледърсниф.

Ателстан внимателно го огледа: сближените му очи бяха обградени с тъмни кръгове и приличаха още повече на дупки от пикня в снега, както уместно ги описваше Кранстън. Свещеникът открай време намираше носа му за особено забавен. Счупен и леко закривен, той придаваше на Бледърсниф доста комичен вид, който не съответстваше на обичайната му надутост. Ателстан уморено го покани в църквата.

– Мастър Бледърсниф, предполагам, че си дошъл да поговорим защо гробището ми е осквернено и гробовете обрани, докато ти и съветът не правите нищо по въпроса.

Бледърсниф поклати глава, докато се взираше над рамото му към тъмното преддверие на църквата.

– Какво става? Какво има там?

Приставът отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Ателстан се вгледа в него. Човекът сякаш щеше да повърне. Бледото му лице имаше зеленикав оттенък, а тъмните очи бяха овлажнели, сякаш беше повръщал с всичка сила.

– За Бога, човече, какво има?

Приставът отново погледна към мрака зад Ателстан.

– Смукача – промърмори той.

– Какво?

– Смукача или поне част от него – отвърна Бледърсниф и му направи знак да го последва.

Ателстан взе една свещ и отиде при пристава, който стоеше над мръсен вързоп в един тъмен ъгъл. Бледърсниф го разгърна и свещеникът се извърна с ужас. В него имаше човешки крак или поне част от него, отрязана над коляното сръчно и гладко като парче плат от опитен шивач. Ателстан се вторачи в кървавия крайник и обсипаната с петна кожа.

– Мили Боже! – той ахна и усети миризмата на разложение от леко подпухналата плът. – Покрий го, човече! Покрий го!

Той угаси свещта и застана на най-горното стъпало, вдишвайки с пълни гърди свежия утринен въздух. Чу Бледърсниф да застава зад него.

– Защо мислиш, че е на Смукача?

– Нали помниш, отче, той винаги забавляваше клиентите в кръчмата с разкази за старата си рана от войната – стрела го улучила в крака. Непрекъснато показваше белега си като свята реликва.

Ателстан кимна.

– Да – отвърна той. – Винаги го правеше, щом се напиеше.

– После погледна пристава. – И на този крак има такъв белег?

– Да, отче, точно над пищяла.

– Къде са го намерили?

– Искаш ли да видиш?

– Да.

Бледърсниф го поведе по Бридж Стрийт, после по уличката Лонгфиш, която водеше до един от кейовете на реката. Докато вървяха, Ателстан не отрони и дума, а хората, които го познаваха, се отдръпваха от пътя му при вида на яростното, решително изражение на обикновено благото му лице.

Свещеникът не забелязваше почти нищо освен калната киша по улиците, които прекосиха. Не отвръщаше на поздравите и сякаш не забелязваше търговците зад сергиите, които викаха, за да привлекат клиентела. Дори престъпниците, оковани в прангите, не предизвикаха обичайното му съчувствие, а Бледърсниф сякаш изобщо не съществуваше. Сърцето на Ателстан беше свито. Кой би сторил това с трупа на бедния пияница, питаше се той. Какво би постигнал? Стигнаха до кея. Бледърсниф хвана доминиканеца за ръката и посочи към тинестата ивица, оголена от отлива, където чайки и гарвани се бореха за изхвърлените боклуци. Ателстан погледна към другия бряг. Водата изглеждаше мръсна и мрачна като настроението му. Забеляза, че големи парчета лед още се въртяха във водата и се блъскаха в подпорите на Лондонския мост.

– Къде го намери?