Домът на Червения убиец

– Да – отвърна свещеникът. – Балсаматорите направиха всичко възможно да пооправят трупа. Преди да спуснат ковчега, погледнах още веднъж лицето му. Сър Марк беше получил ужасна смъртоносна рана отстрани на главата от бойна брадва или боздуган, но съм сигурен, че беше той.

Ателстан скри разочарованието си и погледна потиснато към Кранстън. Пътешествието им през ледената пустош на Есекс се беше оказало безплодно.

– Защо питате за всичко това? – попита отец Питър, докато излизаха от църквата.

– В Лондон бе извършено убийство, отче – отвърна Кранстън, хапейки устни. – Надявахме се пътуването ни дотук да донесе нови доказателства. Забелязал ли си нещо необичайно в селото?

– Какво?

– Каквото и да е – умолително каза Ателстан. – Има ли новини, носят ли се някакви слухове за семейство Бъргиш?

Свещеникът поклати глава. Ателстан и Кранстън се спогледаха отчаяно, излязоха от църквата и се върнаха в дома на свещеника, където момчето нагъваше втора купа супа, лакомо като гладно куче. Когато приближиха, то се сви в един ъгъл. Отец Питър ги покани с жест да седнат отново на местата си и им наля ейл от каната до вратата на малкия килер.

– Не – повтори той и седна на стола, стиснал чашата си. – В Удфорд е спокойно. Още по-спокойно, откакто Бъргиш ги няма.

– Какво стана с къщата им?

– Кралските пратеници я запечатаха. Оттогава никой не е влизал там – свещеникът се изкашля. – Знам го със сигурност. Шерифът на Есекс ми плаща дребна сума, за да следя дали печатите на вратите или прозорците не са счупени – той погледна към Кранстън. – И те са недокоснати. Нали вътре няма нищо. Цялата покъщнина беше изнесена, покривът се срути, околните ливади и ниви бяха продадени.

– Нямаше ли друг наследник?

– Поне аз не съм чувал за такъв – отец Питър внезапно отдръпна чашата от устните си: – Небеса! – възкликна той. – Имаше нещо. Да – прошепна той възбудено, – преди три-четири години се случи нещо много странно. Беше като в сън. Кога точно стана? О, да, в началото на коледните пости. Забравил съм точната година. Бях отслужил сутрешната литургия, закусих вкъщи и се върнах да почистя олтара – отец Питър се взря в огъня. – Влязох в нефа и с изненада видях един човек с плащ и качулка, коленичил на входа на параклиса на Девата.

– Където е погребан Марк Бъргиш?

– Да, да. Доближих се тихо и в началото мъжът не ме видя. Но когато това стана, се изправи много бързо, придърпа качулката си, мина покрай мен и излезе, без да отвърне на поздрава ми. Зърнах само сиви кичури коса и бяла, добре подстригана брада – отец Питър отпи от чашата. – Бяха минали години, откакто бях видял за последен път Бартоломю Бъргиш и го смятах за отдавна мъртъв, но ми се струва, че мъжът, когото зърнах онази студена декемврийска сутрин, беше самият сър Бартоломю. Имаше неговата походка и стойката на професионален войник.

Ателстан развълнувано се приведе напред, питайки се дали сър Бартоломю беше жив. Той ли беше кървавият убиец, дебнещ жертвите си?

– Продължавай, отче – каза той тихо.

– Не споменах за това пред никого. Селяните щяха да помислят, че пия или че губя ума си – той се усмихна на Ателстан. – Ти знаеш, братко, как овцете обичат да клюкарстват за пастира си.

Ателстан му се усмихна в отговор и хвърли кос поглед към Кранстън, който беше застинал с отворена уста при разкритието на отец Питър.

– Година по-късно – продължи свещеникът, – на Вси светии бях в селската кръчма. Есента беше дошла, времето застудя, стана по-сурово. Говорехме за смъртта и си разказвахме страшни истории за духове. Кръчмарят, Бог да го прости – междувременно почина – изведнъж се обади и каза, че е видял духа на Бартоломю Бъргиш. Разбира се, другите му се изсмяха, но той настоя и каза, че горе-долу по онова време, когато на мен ми се стори, че видях сър Бартоломю, някакъв странник пристигнал в селото късно вечерта и спрял да хапне и пийне в кръчмата. Бил с плащ и ниско спусната качулка, и почти не говорел, освен за да си поръча яденето – отец Питър притвори очи. – Кръчмарят каза, че човекът явно искал да го оставят сам. Все пак, Удфорд е на пътя за града. Много от пътниците не обичат да разговарят с местните хора. Както и да е, странникът се канел да си тръгне, когато прислужницата изпуснала една чаша. Мъжът се обърнал и за миг кръчмарят видял лицето му. Кълнеше се, че бил Бартоломю Бъргиш.

Отец Питър въздъхна:

– Разбира се, аз премълчах това, което бях видял, но бях заинтригуван. Отидох до старото имение близо до Бъксфийлд. Помислих си, че ако е бил Бъргиш, сигурно щеше да влезе в стария си дом. Но открих, че нищо не е пипано – той вдигна рамене и разпери ръце. Само това мога да ви кажа. Един Бог знае дали човекът, когото сме видели с кръчмаря, е бил сър Бартоломю. Не съм чувал други слухове за внезапното му завръщане от чужбина или от гроба, та бях забравил за това.

– Отче – настоя Ателстан, – моля те, спомни си кога се случи това. Преди три или четири години?

Свещеникът се вгледа в огъня.

– Да, преди три години – отвърна той. – Но не мога да ви кажа нищо повече – допълни той с усмивка.