Домът на Червения убиец

Ателстан и Кранстън поеха горещите купи и засърбаха вкусната супа, която опари устите им, но вля малко топлина в замръзналите им стомаси. Отец Питър ги гледаше, докато се хранеха. Ателстан му се усмихна и остави купата.

– В момента е твърде гореща, за да се яде, отче – прошепна извинително той. – Дори не мога да я държа.

Но Кранстън не срещаше подобни затруднения. Той сърбаше шумно като лакомо куче и обра каквото беше останало с коричките хляб, които отец Питър сложи на дървена чиния пред него. Най-накрая коронерът се оригна, облиза устни и му подаде купата.

– Най-вкусното нещо, което съм ял от много време, отче – извинително промърмори той. – Благодарим ти за гостоприемството. – Коронерът протегна големите си ръце към пламъците. – Няма да те задържаме дълго. Познаваш ли семейство Бъргиш?

Отец Питър присви очи.

– Да – отвърна той. – Познавам ги.

Ателстан започна да гълта полека от вече поизстиналата си супа.

– Ще ни разкажеш ли за тях, отче?

Свещеникът вдигна рамене.

– Какво има за разказване? Бартоломю Бъргиш и жена му живееха в имение близо до Бъксфийлд. Бартоломю беше неспокоен дух, роден да язди и да върти меча, а не да надзирава земеделската работа или да проверява сметките на управителя на имението. Замина за Лондон, където служеше при разни големци. По времето на стария крал беше в гарнизона на Тауър, после замина с другите да се бие в Светите земи.

– А жена му?

Отец Питър направи гримаса.

– Беше тиха, болнава жена. Имаха един син... как се казваше? А, да, Марк – свещеникът въздъхна. – За тях се грижеха добре. Имението имаше управител, а Бартоломю винаги пращаше злато. После, преди четиринайсет-петнайсет години, пристигна вест за смъртта на Бартоломю. Бил убит на кораб, превзет от маврите в Средното море. По онова време Марк беше вече млад мъж. Не личеше да тъгува много за смъртта на баща си, но майка му се разболя и почина година след съпруга си.

– А Марк Бъргиш?

– Той беше като баща си, главата му беше пълна е истории за герои като Роланд и Оливер, за бойни подвизи. Известно време той беше господар на имението. След победите на стария крал във Франция Марк събра пари от банкерите, купи си кон, доспехи и набра от селяните малък отряд стрелци – все хора, които споделяха страстта му към войната и странстванията – свещеникът замълча и се загледа в пламъците. – Помня сутринта, когато заминаха – продължи той замислено. – Беше прекрасен летен ден. Сър Марк яздеше черния си боен кон, тъмночервената му коса беше сресана и намазана с благоуханно масло; пред него оръженосецът носеше знаме е герба на Бъргиш, а зад него крачеха шестима стрелци със стоманени шлемове, дебели кожени жакети, дълги лъкове и колчани със стрели с гъши пера.

Красива гледка – свещеникът се полюшна леко на стола си.

– Никой от тях не се завърна – прошепна той. – Всички загинаха, потънали в кръв и кал.

Ателстан стаи дъх. Колко приличаше това на неговата история. Той и Франсис бяха постъпили точно в такъв отряд. Ателстан се беше върнал, но тялото на брат му още гниеше на някое забравено поле във Франция.

– Никой не се е върнал? – повтори Кранстън, като едва успяваше да овладее вълнението в гласа си. – Значи Марк Бъргиш може да е още жив?

Свещеникът го погледна и поклати глава.

– Не, сър Джон, изразих се грешно. Никой не се върна жив. Елате, ще ви покажа къде е Марк.

Те станаха. Отец Питър им подаде плащовете, откачи един ключ от един забит в стената гвоздей и те го последваха навън, в студа. Момчето още стоеше като войник и държеше юздите на конете, а очите му гледаха алчно към купчините димящи изпражнения, натрупани от Филомел и коня на Кранстън. Отец Питър спря.

– Момче, заведи конете в конюшнята. Ще намериш овес там. После влез и си сипи супа. Не се тревожи, конете няма да избягат.

Хлапето погледна Ателстан.

– Върви, момче – нареди доминиканецът. – Тук ще замръзнеш. Обещавам ти, фъшкиите са за теб.

Стигнаха вратата на църквата. Отец Питър я отключи и влязоха в тъмния неф. Беше студено, въздухът – леден. Ателстан огледа масивните четвъртити колони, украсени със зеленина като неговите в Съдърк, макар и не толкова красиво. Сред енориашите му няма художник, помисли си Ателстан. Отец Питър улови погледа му и Ателстан се почувства гузен от дребнавата си гордост.

– Хубава църква, отче – промърмори той.

Отец Питър се усмихна.

– Стараем се, братко. Но бих дал много за добър художник и добър дърводелец.

Минаха през скромната олтарна преграда, през ризницата и влязоха в малкия параклис в далечния ъгъл на църквата. Голяма дървена статуя на Мадоната с Младенеца стоеше на каменна плоча, а по стените имаше обикновени правоъгълни гробници, без украса и изваяния. Отец Питър отиде при една от тях и я почука леко.

– Сър Марк Бъргиш лежи тук – тихо обяви той. – Върнаха тялото му за погребение.

Кранстън разочаровано се взря в гробницата от сив камък.

– Сигурен ли си, отец Питър?