Домът на Червения убиец

– Сигурен съм – прошепна Ателстан, – че птиците ще замръзнат по дърветата, а зайците ще останат в дупките си из хълмовете.

Кранстън, чийто мях изненадващо се беше изпразнил, отвърна с кратка поредица оригвания. Минаха през кръстопът, където висеше черен, замръзнал труп с глава, извита на една страна и обезобразено лице, с което бяха пирували гарваните. Кранстън спря и посочи пътеката към светлина, която се мержелееше в далечината.

– Ще пренощуваме там, братко. Това е хубав, уютен хан – "Приятелят на бесилото" – той се наведе към Ателстан и се усмихна: – Въпреки името ще ти хареса.

Така и стана. Заведението беше чисто, добре преметено, със сигурна конюшня, а подът на пивницата беше наскоро посипан с ароматни треви, вътре гореше буен огън от натрупани цепеници. Единственото, което отблъсна Ателстан, беше идеята да сподели огромното легло с балдахин със сър Джон.

– Не, не, милорд коронер – промърмори Ателстан. – Настоявам да спиш сам.

– Защо?

– Защото, ако се претърколиш върху мен в съня си, ще ме смачкаш.

Сред шеги и смях те оставиха дисагите си там и слязоха в пивницата, където жената на кръчмаря им поднесе големи пайове е риба с хрупкава златиста коричка и вкусен сос, който прикриваше острата миризма на граниво. Ателстан тактично помоли кръчмаря да сложат допълнително легло в стаята им и яде почти така лакомо, както и Кранстън. Естествено, коронерът пи като за последно и когато се натъпка, се облегна на колоната на огромното огнище, оригна се и обяви, че е сит. Ателстан гледаше в пламъците и слушаше с едно ухо внезапно надигналия се вятър, който сега виеше и удряше по плътно затворените капаци.

– Братко?

– Да, сър Джон.

– Тази работа в Тауър може ли да е черна магия?

– Какво имаш предвид?

– Главата, която ми изпратиха.

Ателстан протегна ръка към пламъците.

– Не, не, сър Джон. Както казах, това не е работа на демон, а на нещо по-лошо – на душа, затънала в смъртен грях. Но чия? – Той погледна към сър Джон, който отново беше забил червения си нос в чашата с вино. – Това, което не мога да разбера – продължи доминиканецът, – е защо сега. Защо убиецът е избрал точно този момент? И откъде знае за ужасните събития около смъртта на Бъргиш?

– В какъв смисъл? – завалено попита Кранстън.

– Трябва да търсим мъж или жена без минало, някой, който внезапно се е появил на сцената, но всеки, с когото говорихме, си има някаква история.

Кранстън се оригна.

– Не знам – провлече той. – Все пак може да е черна магия, защото проклет да съм, ако мога да разплета тази история. Както казах на лейди Мод... – внезапно коронерът млъкна, взря се във винената си чаша и доброто настроение изчезна от лицето му.

– Хайде, сър Джон – тихо каза Ателстан. – Време е да спим.

За негова изненада Кранстън се съгласи, пресуши чашата и я тръсна на масата. Изправи се с олюляване и се усмихна доброжелателно на спътника си.

– Но вярваш ли, братко?

– В какво, сър Джон?

– В черната магия? Да вземем например тази история в гробището на църквата ти.

Ателстан се усмихна.

– Честно казано, сър Джон, повече се плаша от човешкото сърце, отколкото от зли демони. Сега ела да си починем.

Ателстан беше доволен, че е преценил добре момента, защото когато изкачиха паянтовото стълбище, Кранстън беше полузаспал и започна жално да нарежда колко му липсва лейди Мод. Доминиканецът го преведе по тъмния, студен коридор до малката стая. Положи го внимателно на леглото, свали ботушите му и го настани колкото можеше по-удобно. Коронерът се обърна, оригна се и тихо захърка. Ателстан се усмихна и зави огромното му тяло. Заспалият Кранстън приличаше още повече на огромната мечка във вътрешния двор на Тауър. Ателстан коленичи пред малкия прозорец, прекръсти се и тихичко произнесе псалма на Давид.

– "От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми."²⁰

Когато стигна до четвъртия стих, мислите на Ателстан се отклониха. Беше ли прав сър Джон, питаше се той. Дали страшният демон, Червеният убиец, не бродеше и в неговото гробище, и в лондонския Тауър? Той затвори очи, довърши псалма и тръгна към нара си. Известно време лежа, заслушан в силното хъркане на Кранстън, и заспа в почти същата секунда, когато в тъмното гробище на "Сейнт Ерконуолд" се замяркаха сенки и се събраха над прясно изкопан гроб.

Единадесета глава