Домът на Червения убиец

– Е – Кранстън плесна с ръце, – няма да го открием тук, братко, но може би в Удфорд... – коронерът избърса носа си с опакото на ръката и погледна към небето. – Не искам да оставам в Лондон – промърмори той. – Лейди Мод има нужда да си почине от мен. А ти, братко?

– Мисля, че енориашите ми – отвърна сухо Ателстан – все ще преживеят малко по-продължителното отсъствие на пастира си.

Разделиха се на ъгъла на Фрайдей Стрийт и Фиш Стрийт, като се разбраха да се срещнат след два часа в кръчмата край Олдгейт на Майл Енд Роуд. Сър Джон поведе коня си към къщи, докато Ателстан продължи по Тринити до Уолбрук, а после по Роупъри до Лондонския мост. За щастие откри "Сейнт Ерконуолд" почти празна, е изключение на Уоткин, на когото даде строги нареждания да пази църквата и Ранулф, ловеца на плъхове, който беше дошъл да му напомни за обещанието, че ако създадат Гилдия на ловците на плъхове, "Сейнт Ерконуолд" ще бъде тяхна църква.

– Обещавам ти, че ще помисля по въпроса, Ранулф – отвърна Ателстан, мъчейки се да скрие колко го развеселяваше представата за църква, пълна със закачулени ловци на плъхове, които приличат на Ранулф. Върху жълтеникавото, съсухрено лице на ловеца засия острозъба усмивка и той заподскача надолу по стълбите щастлив като момченце.

– Братко – изстена скръбно Уоткин.

– Какво има?

– Ами... – Уоткин се обърна на най-горното стъпало и посочи към замръзналото гробище. – Още не сме сложили пазач.

– И защо да го правим, Уоткин? Осквернителите не се появяват вече.

Боклукчията поклати глава.

– Не мисля така, братко, и се боя, че ще стане още по-лошо.

Ателстан се усмихна насилено.

– Глупости. Виж, Уоткин ще се върна късно утре вечер. Занеси съобщение на отец Люк в "Сейнт Олав". Помоли го да бъде така добър да служи тук утре сутрин. Нали знаеш кое къде стои? Кажи на вдовицата Бенедикта да ти помогне. Ще го направиш ли?

Уоткин кимна и се отдалечи, мърморейки под нос за свещениците, които не се вслушват в разказите за тайнствени фигури, които вършат ужасни неща в църковните дворове. Докато го гледаше как се отдалечава, Ателстан въздъхна. Как да се справи с гробището, когато нямаше доказателства, че го заплашва някаква опасност? Провери дали вратата на църквата е заключена, потънал в мисли за Кранстън. Проблемът на коронера се оказа също тъй труден, както и ужасните убийства, които разследваха. Какво не беше наред с лейди Мод, питаше се Ателстан. Защо Кранстън не я попиташе направо?

Ателстан се усмихна, докато вървеше към своята къща. Странно, заключи той. Кранстън, който не се плашеше от нищо, което върви на два крака, сякаш се страхуваше от дребничката си съпруга. Ателстан провери дали прозорците и вратите на къщата са заключени, метна дисагите на гърба на протестиращия Филомел и двамата уморено тръгнаха по заледената пътека. Отби се в една пивница, за да остави съобщения при калайджията Таб за Бенедикта и Уоткин, които трябваше да заключат църквата след сутрешната литургия. Каза също да предадат на вдовицата, че ако иска, може да вземе Бонавентура у дома си. След това се върна на главния път, мина покрай манастира "Сейнт Мери Овъри" и по Лондонския мост. По средата спря да прочете една молитва за безопасно пътуване в параклиса "Сейнт Томас", после продължи.

Кранстън го чакаше в малката кръчма в Портсокън, веднага след Олдгейт, която се издигаше над вонящия градски канал. Коронерът изглеждаше в добро настроение. Ателстан реши, че е заради голямата празна чаша пред него, но сър Джон, който му намигна и се оригна, спазваше тайното си решение да не занимава повече Ателстан с грижите и тревогите си. Свещеникът изпи със сър Джон чаша подсладено вино, сгрято с нажежен ръжен и подправено с канела, после взеха конете си от конюшнята и поеха под тъмнеещото небе по пътя към Майл Енд. Кранстън още беше в добро настроение, подпомагано и приповдигнато от очевидно чудодейния мях, който никога не се изпразваше. Ателстан, уморен и натъртен от ездата, се молеше и ругаеше, докато Кранстън, който пърдеше и се олюляваше на седлото, бърбореше за какво ли не. Най-после свещеникът дръпна юздите на Филомел и хвана коронера за китките.

– Сър Джон – уморено каза той, – нямаме никакъв напредък по убийствата в Тауър. Колко време са ни отпуснали?

– Докато свършим – очите на Кранстън проблеснаха. – Стига, братко! Заповедите са си заповеди и никак не ми харесват мърморещи монаси, заледени пътища и пътувания в студа.

– Разказах ли ти за приготовленията на лейди Мод за Коледа?

Ателстан изпъшка, поклати глава и смушка Филомел, докато Кранстън го забавляваше с пиршеството, подготвяно от лейди Мод: глиганска глава, лебед, еленско, сладкиш с дюли и млечен крем с ябълки. Коронерът бърбореше като сврака, докато слабата светлина на деня угасна, здрачът се спусна като сив прашен облак и обви огромните заснежени пространства. Далечната гора изчезна в мъгливия мрак, който ги обгръщаше, пронизван само от единични светлинки, когато минаваха покрай някое село. Нямаше вятър, но беше мъртвешки тихо и убийствено студено.