Домът на Червения убиец

– Само един въпрос – отвърна Кранстън, докато се опитваше да се намести на малкото столче. – Говори ли ти нещо името Бартоломю Бъргиш?

– И да, и не – отвърна Джефри. – Не го познавам, но съм чувал сър Фулк да говори за него, а веднъж Филипа произнесе името му в присъствието на баща си. Сър Ралф много се ядоса и веднага излезе. Разбира се, попитах Филипа защо. Тя само поклати глава и каза, че бил отдавнашен враг на баща ѝ, но отказа да ми каже нещо повече.

Ателстан внимателно наблюдаваше младежа. Беше ли възможно това апатично и доста женствено конте да е Червеният убиец, ужасният престъпник, който преследваше жертвите си в Тауър?

– Джефри? – поде той.

– Да, братко.

– Откога познаваш Филипа?

– От около две години.

– Харесваше ли те сър Ралф?

Продавачът на пергамент се усмихна.

– Да, един Бог знае защо. Не съм добър ездач и военната служба никога не ми е била присърце.

– Беше ли с него вечерта, когато умря?

– Да, както казах, бях с него в залата. Сър Ралф беше мрачен и пи доста.

– Беше ли пиян?

– Много.

– Ти ли му помогна да стигне до стаята си?

– Не само аз. Мастър Колбрук ми помогна. Отведох сър Ралф до горната площадка на стълбите в кулата на Северния бастион, но коридорът беше толкова тесен, че го оставих на Колбрук за останалата част от пътя.

– И ти прекара онази нощ при мистрес Филипа?

Младежът се почувства неловко и сведе поглед.

– Да. Ако сър Ралф беше разбрал, много щеше да се ядоса.

– Но нали е одобрявал това, че ухажваш единствената му дъщеря? – намеси се Ателстан.

– Мисля, че да.

– Защо? – излая Кранстън. – Както сам каза, ти не си войник.

– Не, не съм. Не съм лорд или рицар, а търговец, сър Джон, при това много добър. Аз съм един от онези, които заемат пари на краля, за да наема рицари – продавачът на пергамент посочи добре заредения си магазин. – Може да не изглежда кой знае какво, но печалбите ми са добри. Аз съм богат човек, сър Джон.

– Още нещо – усмихна се Ателстан. – Засегнахме го и преди. Отишъл си да събудиш сър Ралф. Какво стана?

– Пазачите отвориха вратата на коридора и я заключиха зад мен, както беше наредил сър Ралф. Отидох до стаята и се опитах да събудя коменданта. Не получих отговор, затова се върнах обратно. Казах на пазачите, взех ключа за стаята на Уитън. Канех се да я отключа, но размислих и отидох за Колбрук.

– Защо го направи?

Джефри направи гримаса.

– Заради тишината реших, че има нещо нередно, а и усетих студен повей под вратата на Уитън.

Ателстан си спомни цепнатината под вратата на сър Ралф и кимна. Всеки, който застанеше пред вратата, би усетил силния полъх и би разбрал, че нещо не е наред.

– Защо не отвори вратата сам? – попита Кранстън.

Младежът се усмихна слабо.

– Сър Джон, уплаших се. Много хора не обичаха сър Ралф. Като си помисля сега, явно съм се притеснявал, че в стаята може да има някой.

– А през нощта, когато умря Моубри?

– Бях при мистрес Филипа, доста пиян. Питайте останалите.

– И не си излизал?

Джефри направи гримаса.

– И аз като другите използвах нужника в коридора. Когато прозвуча сигналът, изтичах с тях навън, за да видя какво става. Не направих много. Бях пиян и мразя стъпалата до пътеката на стената. Забавих се, преструвайки се, че върша нещо и намерих Фицормонд и Колбрук над тялото на Моубри – младият човек млъкна и погледна остро Ателстан. – Знам защо сте тук. Още някой е умрял в Тауър, нали?

– Да, да – промърмори свещеникът и му разказа подробно за смъртта на Хорн.

Джефри се облегна назад и тихичко подсвирна.

– Предполагам, че искате да ме разпитате за това – каза той уморено.

– Би ни помогнало – отбеляза Кранстън – да знаем къде си бил снощи.

Парчмайнър сви рамене.

– Работих в магазина, после се напих здраво в близката кръчма "Златния грифон". Можете да питате там.

Ателстан се усмихна. Каква полза, помисли той. Хорн можеше да е убит по всяко време на нощта. Той изучаваше женственото лице на Парчмайнър.

– В Лондон ли си роден? – попита той, като се опитваше да прочете пергамента, който лежеше на бюрото на Джефри.

– Не, братко. Семейството ми е от Уелс, затова съм тъмнокос. Преместиха се в Бристъл. Баща ми търгуваше с пергамент и велен в магазин точно до катедралата. Когато умря, се преместих в Лондон – Джефри вдигна парчето пергамент.

– Сестра ми, която вече е омъжена, още живее в Бристъл. Получих писмо от нея, самопокани се за коледните празници. Ще дойде със съпруга си – изражението му стана присмехулно-тържествено – и купищата им деца – той се обърна към сър Джон. – Милорд коронер, имате ли други въпроси?

Сър Джон поклати глава.

– Не, мастър Парчмайнър, нямаме.

Те станаха, сбогуваха се и излязоха на студената, заледена улица.

– Какво мислиш, братко?

– Този младеж ще напредне много в търговията, сър Джон. Наследил е тези способности – доминиканецът се усмихна.

– Да, сър Джон, и аз като теб се питах дали би могъл да бъде синът на Бъргиш. Но съм сигурен, че не е. – Ателстан спря и погледна твърдо коронера. – Търсим убиец без роднински връзки, сър Джон. Някой, който знае за голямото предателство преди толкова години. Въпросът е кой е той?