Домът на Червения убиец

В съня си Ателстан стоеше на тъмен кораб. Бушпритът, мачтата и платната бяха покрити с черен креп. На кърмата зад него един скелет, чието лице приличаше на зловеща бяла маска, държеше руля и му се усмихваше злобно. Морето беше спокойно и прозрачно като дебело, тъмно стъкло. Беззвездното небе над тях висеше над кораба като тъмносин балдахин, докато той се носеше към хоризонта, където яркочервена светлина озаряваше портите към ада. От едната страна на мачтата някаква фигура се разтресе в спазми. Ателстан зърна почернялото, разкривено лице на копача Пайк, свален от бесило. Свещеникът се обърна, когато някой го потупа по рамото. Брат му Франсис стоеше до него: лицето му беше синкавобяло под рошавата черна коса. Тънка червена струйка, подобна на змия, се стичаше от ъгъла на устата му, гърдите му бяха открита рана, в която бълбукаше кръв – тази рана бе станала причина за смъртта му.

– Избяга ли от манастира си, братко? – гласът му звучеше глухо.

Ателстан протегна ръка:

– Съжалявам, Франсис – прошепна той. После се огледа. Беше ли Кранстън тук? Сигурен беше, че чува гласа му.

Свещеникът отиде до входа на трюма и погледна надолу. Там клечеше гола жена; лицето ѝ беше скрито с черен воал, от устата ѝ излезе отвратителна жаба; около шията ѝ се беше увила кехлибарена змия, чиито тесни очи проблясваха като диаманти. Плъх с голям корем беше застанал до нея. Ателстан заслиза по стълбите. Зад жената, суров и невъзмутим, беше коленичил рицар в пълни бойни доспехи, ръцете му бяха отпуснати върху дръжката на големия двуостър меч. Трюмът миришеше на смърт и Ателстан почувства, че някой се притиска до него. Той се задърпа яростно, когато една ръка стисна рамото му.

– Ателстан! Ателстан! Братко, за Бога!

Свещеникът отвори очи. Пълното лице на Кранстън, сбръчкано от загриженост, се бе надвесило над него:

– Братко, какво има?

Ателстан го погледна.

– Сър Джон, просто сънувах – той вдигна ръка и избърса потното си лице. – Сънувах – повтори той.

– Явно сънят не е бил приятен.

– Не, сър Джон. Някаква нощна сукуба със силата на хиляда скорпиони покори ума ми.

Кранстън го погледи въпросително и Ателстан се усмихна.

– Шегувам се. Мисля, че кошмарът ми се дължеше повече на трапезата, отколкото на отвъдното. Прекалено много ядохме снощи.

– Вчера си е за вчера, днес си е за днес – отвърна важно Кранстън. – Хайде, братко, зазорява се.

Ателстан стана бързо, прочете една молитва и се изми с ледена вода от очуканата калаена кана. Събраха вещите си и слязоха в студената, пуста кръчма. Огънят не беше запален и помещението не изглеждаше уютно и весело като предната вечер. Бързо закусиха с топли овесени хлебчета и подсладено вино, оседлаха конете и отново поеха по пътя.

Денят като че ли щеше да бъде хубав. Бледото слънце се канеше да изгрее, превръщайки мрака в мъглива сивота. Конете им отново поеха по замръзналия път. И двамата внимаваха да избягват дупките, чиято дълбочина понякога достигаше човешки ръст и можеха да предизвикат падането и дори смъртта на непредпазливия ездач и коня му. Полето беше пусто и тихо. Ателстан потръпна, когато си спомни кошмара си и зловещата тишина в него. Живият плет от двете страни на пътя още беше покрит с дебел сняг, а полята зад него бяха сковани под ледена покривка. Ято гладни гарвани кръжеше шумно в кръг над малка дъбова горичка; клоните на дърветата бяха черни на фона на просветляващото небе.

– Ще ми се да бях в Лондон – измърмори Кранстън. – Мразя проклетата провинция, мразя тишината.

Ателстан зърна нещо цветно в канавката край пътя и приближи коня си, за да го огледа. Там лежеше труп на замръзнал старец в широка излиняла роба, която го покриваше от главата до коленете. Ателстан затвори очи и прошепна молитва, когато видя синьочерните дупки, които гладните гарвани бяха издълбали в мършавата, безкръвна плът.

– Дано почива в мир! – промърмори Кранстън. – Братко, нищо не можем да направим.

Продължиха през притихнало, спящо село, единствените признаци на живот бяха няколко облака черен дим. След час езда доближиха Лейтън. На кръстопътя съзряха група селяни, скупчили се около почернял ешафод. За радост желязната клетка, която висеше на него, беше празна. Селяните се бяха събрали около труп, а до тях двама яки работници копаеха вкаменената земя в подножието на ешафода. Мотиките и кирките им дълбаеха плитка яма, а дъхът им излизаше на облачета във въздуха. Ателстан погледна към Кранстън. Коронерът сви рамене, но ръката му се плъзна под наметката, за да се увери, че лесно може да извади камата от канията. При наближаването на ездачите селяните се обърнаха. Старица с жълто, набръчкано от възрастта лице и мършаво тяло, увито в изтъркана кравешка кожа се затътри към тях.

– Добро утро! – извика тя. – Странници по този път? – Мътните ѝ очи се усмихнаха лукаво на Ателстан. – Добро утро, отче. Рядкост е да видиш свещеник толкова рано.

– Майко! – извика Кранстън в отговор, като разхлаби шала около устата си. – Добре е да видиш какъвто и да било човек в това проклето време. Какво правите?

– Погребваме Едуиг.