Домът на Червения убиец

Кранстън въртеше палци и се усмихваше широко на всички. Ателстан с мълчаливо удивление забеляза, че под наметалото сър Джон носеше жакет и панталон в тъмнозелено със сребърни пискюли и копчета. Една от най-хубавите му премени – сигурен знак, че е в добро настроение. Останалите бяха доста смълчани: Хамънд гледаше в пода, Растани – в огъня. Сър Фулк хапеше устни и потропваше нетърпеливо с крак. Колбрук се суетеше, а Филипа забиваше яростно иглата в бродерията. Отвън прозвучаха стъпки и влезе Парчмайнър. Ателстан зърна стражите отвън и се зарадва, че Колбрук се е сетил да постави войници наблизо. Джефри беше зачервен и задъхан. Усмихна се на Филипа, прекоси стаята и нежно я целуна по устните, после се огледа очаквателно.

– Сър Джон! Братко Ателстан! Какво е толкова спешно?

Доминиканецът се изправи.

– Шалом, Джефри.

– Мир и на теб, братко – внезапно лицето на младежа поруменя още по-силно.

Ателстан се усмихна:

– Откъде знаеш семитската дума за "мир"?

Джефри вдигна рамене:

– Купувам и продавам. Знам не един език.

– Вдигни си ръкавите, мастър Парчмайнър!

Младежът изглеждаше объркан:

– Защо?

– Вдигни ги!

– Не разбирам...

– Вдигни ги веднага! – нареди Кранстън.

Парчмайнър разкопча бродираните си маншети и Ателстан видя бледите ивици кожа на китките му.

– Защо имаш следи от робски окови? – попита доминиканецът. – От търговия ли? – той бързо извади ножа на Парчмайнър от колана му и го хвърли на Кранстън. – И как са роднините ти в Бристъл? Имаш ли новини от тях?

Очите на младежа се присвиха и Ателстан забеляза волевата уста и брадичка. Маската падаше. В бъдеще, помисли си Ателстан, трябва да изучавам по-задълбочено лицата.

– Не лъжи, Джефри. Нямаш роднини в Бристъл. Не си получавал писма от там. Западната част на страната е откъсната заради снега. Как би могъл да общуваш с хора от Бристъл, когато пътищата дотам са непроходими? – Ателстан се усмихна мрачно на Кранстън. – Не е ли Странно как една невинна забележка изкара наяве толкова много неща?

Свещеникът пристъпи по-близо, долавяйки внезапната промяна на настроението в стаята. Филипа се бе изправила и притискаше юмрук до устата си. Останалите бяха напрегнати, но неподвижни като статуи.

– Името ти не е Парчмайнър, нали? – излая Кранстън.

Ателстан пристъпи още по-близо.

– Кой си ти? – тихо попита той. – Марк Бъргиш?

На лицето на младежа проблесна усмивка и той опита да се защити.

– Що за глупост е това? – попита той рязко. – Филипа, познавам те от две години. Аз съм от Бристъл. Сестра ми живее там. Ще пристигне след няколко дни.

Ателстан поклати глава.

– Не, няма, младежо. Пътят е затворен – във всяко отношение. Освен това – продължи той – още не си ни разказал за белезите на китките ти.

Младият мъж отмести поглед.

– Дълго време носех гривни – излъга той хладнокръвно.

– Това са глупости! – намеси се Филипа. – Нима ще обвините Джефри в убийството на баща ми?

– Точно така – заяви Ателстан.

– Но някой се е изкатерил по стената!

– Не, не е вярно – свещеникът погледна Колбрук. – Мастър помощник-комендант, готово ли е всичко?

Колбрук примигна нервно и кимна.

– Тогава да започваме – нареди Кранстън. – Мастър Колбрук, имаш ли стражи и стрелци в коридора и долу?

– Да, сър Джон.

– Добре. Нека наблюдават всички. Ако някой се опита да избяга, убийте го.

Начело с Кранстън те излязоха от стаята, слязоха по стълбите, пресякоха вътрешния двор, насочвайки се към самотния и мрачен Северен бастион. Влязоха и спряха в преддверието, където двамата войници ги очакваха. На отсрещната стена имаше дъска с метални куки, от които висяха ключове.

– И тъй – каза Ателстан на пазачите, – на сутринта, когато сър Ралф е бил открит мъртъв... Разкажете ми пак какво се случи.

Един от войниците направи гримаса.

– Заведох младия Парчмайнър горе – каза той. – Не, първо взех ключа от куката. Заведох го горе. Отключих вратата към коридора, пуснах го, заключих и слязох.

– И после?

– Ами – прекъсна го вторият войник – чухме мастър Джефри да вика сър Ралф.

– Какво стана после? – попита Ателстан.

– Той се върна и почука на вратата – човекът посочи към горната площадка на стълбите. – Отключихме я, той слезе и отиде да повика помощника.

– Не – прекъсна го Ателстан. – Имало е и още нещо или поне така ни казахте.

Войникът почеса наболата си брада.

– А – обади се другарят му, – сещам се. Младият Джефри каза, че лично ще събуди сър Ралф и ние му дадохме ключа. Той се качи горе, явно размисли, защото пак слезе, върна ключа и отиде да търси мастър Колбрук.

– Добре – усмихна се Ателстан. – Сега, сър Джон, ще повторя действията на Парчмайнър.

Той хвърли бърз поглед на младежа, чието лице беше бледо, а присвитите му очи гледаха зорко. Мистрес Филипа го гледаше като дете, което не може да си обясни неочакваната промяна в поведението на родител. Сър Фулк и капеланът изглеждаха слисани, но Ателстан забеляза, че немият Растани се беше доближил до Парчмайнър и ръката му беше близо до ножа в капията.

– Милорд коронер – каза доминиканецът, – преди да продължим, всички трябва да предадат оръжията си с изключение на мастър Колбрук.